Виж кратка бележка на преводача и някои податки в края на страницата.

Въведение

Изследването на символите в йератичния език на цивилизованите народи на античния свят е полезно не само защото ни дава познания за съкровеното значение на дадени думи, употребявани в религиозните текстове, или на дадени художествени образи, намиращи се по археологическите паметници; то може да ни открие и все още неизвестни исторически факти, да потвърди събития, все още под съмнение, и дори да ни помогне да проследим завоеванията и преселенията на даден народ.

…

 

ЧАСТ ПЪРВА

Пирамидалният кипарис като символ на живота и емблема или атрибут на божествата-създатели на изток и на запад

Изтока

Пирамидалният кипарис произлиза от южните страни на предна Азия, както свидетелстват Библията, преданията на Изтока, древните гръцки и римски писатели и наблюденията на съвременните географи и пътешественици. С формата си и с някои свои особености това красиво дърво, което ние наричаме вечнозелен кипарис (Cupressus sempervirens), несъмнено е привлякло вниманието на посветилите се на учение и съзерцание жреци на Халдея, които се опитвали да проникнат в същината на Бога чрез изучаването на живите същества и на плодовете и явленията на сътворения свят. В тези свои благородни занимания, чрез които те се стремели да разберат връзките между Твореца и творението, между небесните и земните неща, между метафизичните или философски идеи и материалните или физическите неща, халдейците развиват символичен език, чиито елементи са заети от физическия свят. Същите тези жреци в своите абстрактни понятия придават на творящото божество формата на пирамида, конус или обелиск и по пътя на аналогията, сред множеството растения около тях, за жив символ на Бога създател избират именно пирамидалния кипарис. Кипарисът, това елегантно и едновременно с това величествено дърво, което се извисява към небето като пламък, чиято форма и наподобява, изглежда е притежавал в техните очи и не по-малко ценното качество да съчетава в самото си устройство мъжкия и женския пол, или иначе казано, и активната, и пасивната сила – точно както ги единява в себе си и Създателят, без да губи своето единство. Знаем, че иглолистният кипарис принадлежи към тази категория растения, които Линей класифицира като monoécie monadelphie: растения, при които мъжките и женските полови органи, тичинки и плодници, не са разположени в една чашка, а ресите на мъжките цветове и цветовете на женските растат поотделно на една и съща клонка, където се развиват и оплождат. Ако се съмнявате, че нещо подобно е могло да привлече вниманието на древните, то за да разсея всякакво съмнение, е достатъчно да посоча, че народите, които наред с кипарисите са отглеждали и финикови палми, няма как да не са били наясно с пола на растенията, тъй като те са опрашвали ръчно женските палмови цветове с помощта на мъжките. От незапомнени времена индийците празнуват свещения брак на боговете под символа на две палми, едната мъжка, другата женска, като са ги засаждали една до друга по върховете на някои планини. На много места в Индостан такива насаждения все още могат да се видят по свещени възвишения и са предмет на почитание от страна на местните жители. В Западна Азия, където вавилонци, асирийци, сирийци и финикийци превръщат своето божество създател, поначало андрогинно, в две отделни божества – мъжко и женско, – женската палма се превръща в символ на Милита или Астарта, тяхната богиня създателка. Фигурите по паметниците го показват ясно. Персийците от своя страна полагат като атрибут на Митра мъжката палма, но за това ще говорим по-нататък.

Други естествени качества на кипариса също ще да са допринесли, за да бъде избран от халдейците на Асирия като символ на Създателя на света: такива са били несъмнено дълголетието на това жизнено дърво, неговата плодовитост, тетрагоналната форма на клоните му, неувяхващата му зеленина, репутацията на дървесината му като нетленна, хубавият му мирис, възпламенителните вещества, които отделя като всички иглолистни, вярването, че предметите могат да се съхраняват вечно в сандъци от кипарис или завити в кипарисови клонки, силата на самото дърво, което издържа и на горещина, и на студ, и не на последно място – формата на плодовете му, понякога оприличавани на двата органа, които са съществена част от гениталиите на мъжа.

Мълчанието на древните автори относно повечето причини, които са определили избора на пирамидалния кипарис за емблема или атрибут на божествата създатели на Изток, на пръв поглед сякаш оборва правотата на някои от моите доводи. Но независимо доколко бихте сметнали тези доводи за правилни, нищо не може да опровергае множеството свидетелства за ролята на кипариса като свещен символ на боговете създатели от най-дълбока древност. Ще видим, че произведенията на изкуството, както на Изток, така и на Запад, напълно потвърждават текстовете и поставят този факт отвъд всякакво съмнение.

Първите изображения от древността, върху които бих искал да привлека погледа на Академията чрез приложените репродукции, ни пренасят в Сирия, в онази провинция, която, подобно на Финикия, отдава тържествена почит на вавилонската и асирийската Венера. Сирийците възприемат този култ до такава степен като свой, че богинята много бързо получава титлата Богиня на Сирия. Най-прочутият ѝ храм се е намирал в Хиераполис. Той е бил посещаван всяка година от множество поклонници от различни точки на Западна Азия, Индия, Арабия, Етиопия и Египет, които носели всякакви дарове. Заедно с огромните си богатства, този храм е притежавал две златни статуи – едната представлявала богинята, седнала върху два лъва, с атрибутите на Юнона, Минерва, Венера Афродита, Слънцето, Луната, Реа, Диана, Немезида и парките. Другата изобразявала съпруга на богинята – Баал или Юпитер, седнал върху бикове. В същия храм имало и трон на Слънцето, без статуя; изображение в цял ръст на брадат Аполон и няколко други фигури, които не са свързани пряко с темата на това изследване. На никой от трите сирийски паметника, за които ще говоря тук – а те са един четиристранен олтар, един барелеф и един вотивен бронзов трон, – не намираме изображение, подобно на двете главни статуи в храма в Хиераполис, но те ще ни покажат, че в Сирия култът към Венера, почитана в символичния образ на пирамидалния кипарис, се свързва понякога с култа към една върховна триада и този на Любовта, а друг път само с култа към Слънцето и Луната. Въпреки че олтарът и барелефът са донесени в Рим много отдавна и са били оповестени много преди смъртта на д-р Лампе, те не са му били известни. И преди, и след д-р Лампе, други учени археолози са писали за тези произведения в своите дисертации. Но се налага все пак да отбележим, че тълкуванията, предлагани досега, не са нито задоволителни, нито пълни, а рисунките, представени в тези изследвания, са неточни. Благодарение на любезните усилия на г-дата Едуард Герхард, Емил Брон и Г. Хенцен, репродукциите, приложени тук, притежават всички желани гаранции за точност. Те бяха изготвени през 1846 г. в Рим, под строгия поглед на тези учени. Двата паметника, възпроизведени в илюстрациите, са от мрамор и вероятно са създадени в Палмира или Палмирена, като се съхраняват в Капитолийския музей.

[…]

 

На предната страна на олтара, над посвещението на латински, състоящо се от шест реда, виждаме бюст с ореол от лъчи на крилете на орел. Тази птица е обичаен атрибут на азиатския соларен бог, който древните гърци и римляни отъждествяват със Зевс или Юпитер, чийто символ също е орелът. Та тази птица, както казвах, ни подсказва, че пред очите си имаме изображение на Баал или Бел, наречен Sol sanctissimus в латинския надпис, а в палмиренския, както ще видим по-нататък – Malachbel, ще рече, Цар Бел. Шестте реда на латински, които не споменават името на божеството, ни казват, че олтарът е бил посветен на Пресвятото Слънце (SOLI SANCTISSIMO) от трима души с римски имена: Тиберий Клавдий Феликс, неговата съпруга Клавдия Хелпис и техния син Тиберий Клавдий Алипий. На дясната страна на олтара се намира изображение на Издигащото се Слънце като млад мъж без брада в цял ръст, в източно облекло, с дълъг скиптър в дясната ръка; богинята на Победата полага върху главата му корона в момента, в който той се качва на колесницата си, теглена към небето от четири крилати грифона, чиито юзди той държи.

 

 

Под тази картина е издълбан надпис от три реда с палмиренски букви, който се тълкува различно от П. Гиорги, Айхорн и г-н абат Ланси, но и тримата учени разчитат в него името Малахбел (Malachbel), един от боговете на Палмира, както и името Тиберий Клавдий Феликс, посвещаващият олтара. Ето какво ни дава буквалният превод, който по моя молба г-н херцогът на Люинес бе така любезен да направи. Ето го на латински, предшестван от транскрипция с еврейски букви, според общоприетия метод:

 

 

В превод: „Тиберий Клавдий Феликс посвети този олтар на Малахбел и на боговете на Палмира, и палмиренците на техните богове. Здраве (или мир)!“

Това посвещение, свързано чрез композицията и латинската формула на посвещение, SOLI SANCTISSIMO, доказва, противно на мнението на Спон и Монтфокон, че сирийците приемат Малахбел за олицетворение на бога слънце, а не на луната, която е наречена Аглибол в надписите на палмирския барелеф, за който скоро ще стане дума, както и Селаманѐс в три каменни надписа, намерени в Сирия на върха на Шейх Берекет, недалеч от местоположението на древния Берое. Значението на първото от тези три имена не оставя никакво съмнение, защото се състои от две думи: malca или malchus – цар, и baal или bel, господар – и двата епитета напълно подхождат на олицетвореното слънце, както и на Баал като бога слънце. Все пак г-н абат Ланси, пренебрегвайки тези доводи, може би воден от желанието си да намери върху четирите страни на нашия олтар изображения на четирите сезона, които се използвали в Палмира, не вижда в името Малахбел нищо друго, освен първия от четирите сезона: пролетното равноденствие. Той отнася името към фигурата на колесницата, теглена от четири грифона, която бива коронована от богинята на Победата; и вижда в бюста с ореол от лъчи върху орела обожествяването на лятното слънцестоене.

 

 

На лявата страна на олтара е изобразен бюст с воал, който Спон не се опитва да идентифицира, а Монтфокон тълкува като портрет на Тиберий Клавдий Феликс; Айхорн, макар и с известни задръжки, вижда в него портрет на жрец на Малахбел. Тези трима историци смятат, че инструментът върху дясното рамо на бюста е сърп. Спон дори вярва, че този сърп, емблема на сезона на реколтите, има връзка с колесницата на Слънцето, изобразена от другата страна. П. Гиорги не коментира тези две предположения, а твърди, че бюстът представлявал Ормузд, бог на магите. Г-н абат Ланси го свързва с обожествената есен. Този бюст не е нито портрет, нито богът на персите Ормузд, нито обожествена есен, нито Баал, ами върховният бог на сирийците и палмиренците, когото намираме в божествената триада на асирийците и персите под името Безгранично-време, тоест, Вечността. Все пак трябва да отбележим тук гръцкото влияние, защото асирийците, персите и дори финикийците обикновено изобразяват този върховен бог чрез символа на кръг или корона – емблеми на вечността, а върху олтара го виждаме изобразен в човешка форма с воал и извит меч, което е достатъчно, за да го отъждествим със Сатурн (Кронос) при древните гърци.

На задната страна на нашия олтар се извисява пирамидален кипарис, окичен с облите плодчета именно на кипариса, а не бор, както твърдят Грютер, Спон и Монтфокон, или пък лавър, както твърди Айхорн. Близо до върха на дървото е сложена корона, емблема на вечността и на божествеността, която бихме могли да тълкуваме и като пояса на Венера, ако не беше разположена толкова високо. От хълбока на кипариса, жив образ на Венера, се ражда Амур (Любовта), който във формата на момченце без крила, носи на раменете си овен – символ както на майка му, така и на баща му Баал или Бел, съпруг и брат на богинята. Гърците и римляните свързват този символ с Хермес или Меркурий, съпруг на Афродита или Венера и баща на Амур, отъждествявайки го по този начин с Баал, вторият бог на асирийците, сирийците и палмиренците. Нима античните гърци и римляни са изобразявали някога любовта на Хермес и Афродита, или Меркурий и Венера, и на раждането на Ерос или Купидон по един толкова поетичен, изобретателен и деликатен начин? Съмнявам се, макар че бих могъл да бъда обвинен в слабост към изобразителния гений на Изтока.

 

 

 

Този гений се изявява най-вече в избора на дървото, което е, така да се каже, енигмата в тази картина пред очите ни. Не е без значение, както някои биха си помислили, че Любовта се ражда от хълбока на точно определено дърво. Тъй като става дума за изображение на богинята майка, изборът на дървото следва да напомня, че първичната Венера обединява в себе си и двата пола. Нима кипарисът не е андрогин или хермафродит, ако ми позволите да се изразя по този начин? Тоест, не носи ли както мъжки, така и женски цветове? Той изглежда като особено удачен избор, за да представи богиня и бог в едно и да изрази идеята за брачното единение, от което се ражда Ерос или Любовта. И дали не следва от това, че кипарисът на този олтар в Капитолийския музей може да се смята за символ и на азиатската Венера, и на божествения ѝ съпруг?

Свързването на дадено свещено дърво със съзидателната сила на природата не е нещо уникално в този случай. Според едно персийско предание, заето от неизвестен ни извор, Мешия и Мешияна, първият мъж и първата жена, се раждат от дърво, потвърждавайки по този начин двойното значение на авестийската дума orouéré, латинската arvor или arbor, която означава хем живот, хем дърво.

[…]

 

 

Резюме

Щом първите християни изобразяват пирамидални кипариси върху своите надгробни плочи и по своите маслени лампи и садят тези дървета в своите гробища; щом в средновековна Армения и Гърция символът на кипариса се свързва с кръста на изкуплението; щом дори в наши дни в Европа красим кралските и частни гробници с кипариси; щом пред очите ни мюсюлманските народи, наследници на древните народи, които в Азия, Африка и Европа почитат това дърво като погребален символ, садят кипариси около усамотените им гробници и в техните полета на мъртвите; щом жителите на една огромна империя, простираща се от Европа до Азия, днес продължават да свързват дървесината на кипариса с религиозни представи; щом в южните части на Франция от век на век се е запазила традицията на Цветница да се благославят с кипарисови клонки с посребрени и позлатени иглички и шишарки; щом в Азия култът към това символично дърво е засвидетелстван преди повече от три хиляди години и се свързва тясно с асирийската Венера и със самия произход на асирийската империя, с царството на Армения и държавите, създадени от фригийци и троянци, както и с разпространението на халдейската цивилизация сред финикийци, араби, египтяни, перси, гърци и италийци; и щом пирамидалният кипарис на всички европейски езици, както древни, така и съвременни, се нарича с едно и също име и само едно, и това е името именно на онова андрогинно божество, чийто символ в Азия е бил кипарисът – то тогава можем да твърдим, че култът към кипариса, създаден по местата, където това красиво дърво расте естествено, по същите онези места, по които живеят първите поклонници на това божество, е бил пренесен навсякъде, където се е разпространявал и култът към богинята, дала името си на остров Кипър и на медта (лат. cuprum, хим. ел. Cu), почитана от гърци и римляни като Киприда, а от етруските като Кипра или Купра. Толкова дълбоки са корените, които пускат в Европа религиозните вярвания, пренесени от западна Азия, заедно с кортежа на една висока цивилизация! Толкова могъщо е било влиянието, което са упражнили жреческите съсловия върху идеите, езика, обичаите и институциите на народите! Затова е вярно да се каже, че чертите на цивилизацията на един народ, които не са били заличени от времето и най-малко могат да бъдат заличени, които определят неговия интелектуален живот, са най-вече онези черти, свързани с вярванията и обредите, предавани чрез свещените книги, и записани чрез идеографски знаци по сградите и паметниците му. И затова с право можем да твърдим, че култът към кипариса, символ едновременно на живота, на смъртта и на бъдещия живот и вечността, заедно с много други факти, показва, че всички цивилизовани народи на древността са познавали идеята за безсмъртието на душата, неразривно свързана с познанието за вечния Бог и с идеята за наградите и наказанията в един бъдещ живот, като морална основа за съществуването, развитието и просъществуването на човешкото общество.

 

 

Превод от френски Олга Николова. В превода не са включени множеството бележки под линия с отпратки и сведения от антични автори. Читателят може да намери бележките, както и други илюстрации в оригинала: Félix Lajard. Recherches sur le culte du cyprès pyramidal chez les peuples civilisés de l’antiquité, 1854. По-долу поместваме снимка на въпросния олтар, послужил на Лажар за отправна точка в неговото дълго и обстойно изследване, заета от съвременна статия върху връзките между Рим и Палмира.

 

 

 

 

Относно кипариса, дърво обикнато из цяла южна България, би било интересно да се проследи кога навлиза то по нашите земи и как се утвърждава не само из дворовете на църквите, а и в парковете. Кипарисът се среща като свещено дърво в някои стари песни, като например тази, записана от братя Миладинови:

Стана Яна, ми побегна,
ми отиде Димна гора,
Димна гора Богдано’а,
найде дре’о кипаро’о;
во коренот змех му лежит,
на връво’и славей пеит…

(Виж други фрагменти от този мит тук.)

Дървото се среща и като везбен орнамент, придружено от две птици (наричани ту петли, ту пауни) и свещено цвете или плод между тях (в Самоковско, Дупнишко и Ихтиманско):

 

Първообрази на този орнамент намираме в украсите на царски и придворни дрехи по барелефите на Ниневия:

Още рисунки от барелефите читателят може да разгледа тук: Austen Henry Layard. The Monuments of Nineveh, 1849 (сканирани образи на сайта на Нюйоркската библиотека).