„И затова всеки, щом узнае коя билка каква болест цери, грехота е да не казва на другите и да не цери с нея безплатно. … Какво човеколюбие и състрадателност се крие в тая легенда!“ – Цани Гинчев, „Нещо по българската народна медицина“, СбНУ I

 

 

 

*

Всяка година след поредния конкурс на Министерство на културата или на фонд „Култура“ за подпомагане на „проекти в областта на…“ или „помощ за…“ (попълнете по желание), започва едно провикване от редовете:

– А на мен не дадоха!

– Как може държавата да спонсорира такива глупости!

– Пак на свои хора се раздават пари!

– Поредният проект, за да се усвоят едни средства!

И така нататък.

Дали заради начина, по който функционират социалните мрежи, или защото недоволните са по-гръмогласни, положителни коментари не се чуват. Човек остава с впечатлението, че доволни няма, освен може би получилите финансиране, макар че и те обикновено са недоволни по една или друга причина и намусено мълчат или пък, знаейки, че са шарлатани, по-скоро се спотайват. Усещането на всички, струва ми се, е, че нещо не е наред. Но какво? Типичните отговори на този въпрос са: бюрократщината, връзкарството, липсата на критерии в оценяването, неясните правила, непрозрачните процедури, недостигът на отпуснатите средства… Дебатите по тези теми обаче имат тенденцията да се въртят в кръг и обикновено стигат до един и същи стерилен извод, че нещо не ни бива, незрели сме, некадърни сме и др. под. С други думи, нищо не решават. И това не е никак чудно. Проблемите изглеждат бездънни.

 

Нека все пак да помислим.

На първо място, трябва ли държавата, тоест, общността, чрез общите си средства, събирани обикновено чрез данъци, да финансира изкуствата?

Отговорът на този въпрос не е толкова прост, колкото изглежда на пръв поглед. Най-напред зависи от това как се събират тези общи средства и от кого. Да си представим нашата общност като едно село, в което половината хора общо взето гладуват, някаква част свързват безпроблемно двата края и една малка част живеят в охолство. Казваме на всички: дайте от своите пари, за да храним нашите певци, художници и актьори! Нали всички искаме нашата общност да бъде духовна и извисена! Веднага става ясно, че не би било справедливо да искаме от гладуващите хора да отделят от насъщния си, въпреки че често именно те са склонни да правят това – защото, бидейки бедни, знаят какво е лишение. Те биха дали помощ, както я биха и приели – от сърце. Но в такъв случай, поетът, актьорът, художникът… би ли следвало да приеме тази помощ? Разбира се, че не – дори и ако той също гладува. Единственото справедливо решение тук би било размяната на подаръци (прийом на солидарността, усвоен от човечеството още в дълбоката архаика) и взаимната грижа. Нима благородството и любовта към ближния не повеляват да се грижим за другите? С една дума, на първо място ние имаме проблем с източника на „средствата за култура“. И за да се превъзмогне несправедливостта, залегнала в самата основа на проблема, нашата сравнително бедна общност би следвало да дава единствено колкото може и иска, а артистите би следвало да даряват плодовете на своите ръце и на своите умове – в името на общото благо.

 

Давам си сметка колко идеалистично звучи това! И как всеки според политическите си разбирания, би го тълкувал различно. Защитниците на новата религия на свободния пазар вероятно биха сметнали, че защитавам идеята, че държавата не трябва да хрантути тези бездарни натрапници, които не могат да си пласират стоката (изкуството нали е стока като всяка друга!). Всъщност няма причина държавата, като механизъм за осъществяването и управлението на взаимовръзките в една общност, да не управлява и това разпределение на средства. Друг е въпросът, че една комисия в София и при най-добри намерения не би могла да прецени дали и какви безвъзмездни помощи да се дадат за книжарници, издатели, концерти, школи по рисуване и пеене и т.н. в Хасково или Враца. И че само просветеният човек може да взима просветени решения.

Тези в лявата част на спектъра пък, точно обратното, биха разчели в думите ми апел към събиране на по-високи данъци от богатите и още по-голяма намеса на държавната администрация в изкуствата. И аз действително смятам, че държавата има много важна роля, но най-вече в управлението на средства, чрез които да защитава общността като цяло от доказаната безскрупулност на търгаши и фанатици, готови да жертват дори живота на другите (вместо да му помагат да процъфтява!) – едните в името на алчността си, а другите в името на нагона си за власт и потисничество. Колкото до изкуствата… при тях, както при всичко, свързано с онова неуловимо, ефирно измерение на човешкия живот, което е еманация на възприятията, мисълта и чувствата, с най-голяма сила важи поговорката „насила хубост не става“. И изливането ако ще и на безкрайни средства в една среда, която не знае що е свобода на духа и не знае що е хубост, ще бъде просто преливане от пусто в празно.

И тук опираме до втория основополагащ проблем: господството на ерзаца. Колко пъти с нещо средно между отвращение и удивление ми се е случвало да слушам как разни хора се опитват да измислят „проект“, за да кандидатстват за еди-какво си. Най-фрапантният случай беше за постановка по роман на писателя Х, тъкмо след като му бяха дали Европейската награда за литература. В целия разговор, на който по случайност присъствах, не се споменаваше и една конкретна театрална идея, въобще нещо, свързано със сценичното изкуство! Говореше се единствено за това какви пари ще могат да се вземат и как, а разговорът бе пунктиран с цъкане на език и възбудени възклицания. Постановката се явяваше просто средство! Ако даваха парите за яздене на бял кон голи-голенички из улиците на София, тези наши „театрали“ щяха първи да запрепускат. По същия начин се пише конкретно за конкурси и се организират „събития“ заради самото финансиране и така нататък, и така нататък. Оформянето на проекти, нагодени към изискванията и клишетата в обращение, се е превърнало в професионално умение. И този тип поведение дотолкова се е нормализирал, че в повечето случаи никой от участниците в процеса не вижда нищо странно и нищо недостойно в него. Но нима подобно поведение не е също толкова долно, колкото това на крадци, които обсъждат как да се домогнат до общата каса на селото, или на шарлатани, които измислят мазило от магарешки косъм, змийски зъб и мас от антарктически бобър (за по-убедително!), за да се възползват от страданието и надеждите на болния? Цялата култура на „проектите“, която (да се надяваме– несъзнателно) поощрява този вид шарлатанство и печалбарство на дребно, работи срещу най-основния принцип в изкуството, а именно – че поетът и художникът са безсребреници. Че те могат да създадат голямо изкуство единствено ако превъзмогнат в себе си както стремежа към облагодетелстване (няма богатство, което да не е за сметка на нечия бедност), така и стремежа към признание (защото няма как да не осъзнават слабостите на собствената си човешка природа) – с една дума, ако не са движени главно от човеколюбие.

Последствие на културата на фалшификатите, която се затвърждава в момента, е и повсеместното смъкване на нивото. Изправени пред очевидно слаби, нетрайни, „измислени“ произведения, получаващи „признание“ чрез финансиране, некадърността и наивността набират смелост. „Защо пък и аз да не спретна нещо?“ „Защо пък и на мен да не ми дадат?“ И наистина защо не, при положение, че тези пари (да припомним, които и всеки възрастен човек плаща като процент от цената на киселото мляко и хляба си!) се раздават за тъпотии? Защо не?! Нима не е очевиден отговорът? Защото именно с това си действие ти се отказваш завинаги от изкуството! То не търпи ерзац и не търпи користност, пък били те и така успешно замаскирани, че три поколения да ги вземат за чиста монета.

 

 

Но какви са тези старомодни думи! Безсребреници? Какви безсребреници в епохата на инфлуенсъри и милиардери с ракети в космоса! И все пак, всички се надяваме лекарите ни да са безкористни и хлебарите ни да не заместват брашното с по-евтини подобия на брашно. Не е ли така? Защо тогава не изискваме същото от себе си?

И едни ще кажат „нима да оставим артистите да гладуват?“ Но каква разлика има между артиста, който гладува, и строителя или детската учителка, които броят стотинките си за хляб? Нима очакваме от тях да престанат да строят и да се грижат за децата, въпреки трудностите? Този проблем не се отнася в частност до изкуствата. Той засяга благоденствието на цялата ни общност. Не би трябвало никого да оставяме да гладува.

Друг ще каже „защо пък да си давам парите, та някой да се излежава и да се прави, че твори“? А! Този тип възклицание, което се измъква ядно от гърлата на хората, откакто свят светува, ме подсеща за завършека на едно ранно стихотворение на Езра Паунд. В него той „изпраща“ песните си да предизвикат и подразнят сухарите, педантите, разочарованите почитателки на матинета и пр.

И най-паче – завършва стихотворението –

при прагматичните идете –
вървете, позвънете на вратите им!
Кажете им, че нищо не работите,
и въпреки това, безсмъртие ви чака.

(Виж целия превод на Казимир Храбър в настоящия брой.)

И тъй, прескъпи читателю, въпросът не е какво правят другите, а какво правиш ти. Ти различаваш ли вътрешната сила, способна да създава нов живот за духа, от посредствената каша, пасивно заемаща всяка форма, която ѝ се поднесе? Ти на какво си способен и на какво не си? И какво те движи – човеколюбие, почит към знанието (тя винаги се изразява в стремеж към нови знания!) и любов към красотата, или дребнавост, смут и амбиция (по дефиниция, като алчността – неудовлетворима)? Каква е твоята роля – за какво си там? Кому си полезен?

Кому си полезен?

 

*

 

За да може една общност да създава творби на изкуството, които да се превърнат в истински достояния на човечеството и да бъдат пазени и предавани като такива, тя самата, като цяло, трябва да тачи знанието, умението и красотата – не само „в областта на културата“, а в начина си на живот изобщо. Никакви пари не могат да преобърнат представите и нагласите на общността в това отношение. Обратното, такива нагласи биха допринесли за обогатяването на общността, защото тя би престанала да хвърля парите си на вятъра.

 

Какво значи да тачим знанието?

 

Наскоро във Фейсбук, в пост на някой от нашите не толкова видни литератори се питаше „Кои са любимите ви книги?“. В коментарите се бяха включили десетки читатели. Отговорите бяха притеснителни, особено като се има предвид, че контекстът предполагаше аудитория предимно от хора, интересуващи се от литература. Споменатите заглавия бяха все на детски книги – „Пипи Дългото чорапче“, „Малкият принц“, „Мечо Пух“… тук-там по някой що-годе интересен роман за възрастни. Колкото и хубави да са тези книги, нима те представляват върхът на световната литература? Не. По-скоро повечето хора престават да четат по един определен начин още в детската си възраст и застиват в някаква инфантилност. Оттам нататък може би те смятат за добра онази литература, която ги развлича, кара ги да забравят къде са и кои са. Последната книга, накарала ги по-скоро да отворят широко очи и да се огледат, е именно онази, която те цитират като любима – от тяхното детство. Те помнят шока, вълнението от това разцъфване на света, което ни дава силната книга. За да не цитират нищо по-сложно, по-взискателно и фино все пак, то значи, че с нищо такова не са се сблъсквали след това. Как е възможно? Възможно е по същия начин, по който, след като си вземе дипломата, човек може никога повече да не отвори учебник и да престане да се интересува изобщо от придобиването на нови знания. Съвременната образователна система е организирана на този принцип, вероятно по-скоро от безсилие и инерция, отколкото заради лоши намерения: човек минава изпита и това е връхната точка по отношение на предмета. Никога повече историческа граматика!

„Почитай наученото, – казва Конфуций – като продължаваш да се учиш“ („Беседите“ II.22). Друг начин да изразим идеята е: знанието се почита чрез неговото постоянно обновление (защото обновлението означава живот). Старото знание трябва непрекъснато да се превръща в ново.

Нашият възрожденски критик Нешо Бончев казва нещо много подобно, когато настоява към училищата да се създадат и да се поддържат библиотеки. Един учител, казва Бончев, който престава да се учи, престава да бъде учител. Ако собственият му ум не е жив и буден, как би могъл да извика сила и будност у учениците си?

Цветята и церемониите за деня на будителите и деня на просветата не биха могли да компенсират нагласата, че ученето – развиването на знанията и превръщането им в начин на живот и форми на живот за общността – приключва с контролното, с матурата, с изпита. Тази нагласа е вид духовно осакатяване. Пълноценният човек се стреми към знания, към проникновение и разгръщане на собствените си способности, докато е жив. Иначе цялото човечество би застинало на нивото на онова, което е по силите на двадесетгодишните (то не е малко, но не е и много).

 

Какво значи да тачим уменията?

 

Уменията биват основно два вида – сръчност и интелектуални способности, като умението да смяташ, да боравиш наум с предмети, с взаимоотношения, с пространства и т.н., да различаваш и да можеш да си служиш с различните езикови тоналности (отношението на автора към ситуацията), степени на книжовност (регистрите на езика), ритъм и пр. Повечето интелектуални умения се развиват на базата на възприятията: колкото по-тъпи са сетивата, толкова по-малко човек може въобще да съзнава, че съществуват нюансирани форми на мисълта. Оттам и например неспособността на някои да разпознават ирония, камо ли да правят разлика между ирония, сарказъм, сатира и обикновено вземане на подбив. Обратното обаче е вярно в малко по-друг смисъл. Колкото по-развити са възприятията на човек, да, толкова по-фини са разграниченията и по-ловки мисловните маневри, които може да прави, но и толкова повече той съзнава собствените си ограничения.

В по-стари времена придобиването на умения е било кодифицирано като занаятчийство и връзката на сръчността, най-общо казано, с определени етически принципи е била явна (за разлика от сега, когато си мислим, че умението е нещо отделно от личността и моралното верую на онзи, който го владее – какво общо има програмирането, да кажем, с етиката?). Най-ярък пример за тази връзка между умение и чест е златарството. Ако един златар не е бил възприеман от общността като честен човек, той не би могъл да упражнява занаята си, защото от него е зависело пречистването и меренето на скъпоценните метали (той е бил въплъщение на мярката за ценност). Това важи и до ден днешен за всички цивилизационни умения – доблестта е тест за същинско майсторство. Когато софиянци се възмущават на криво пренаредените жълти павета, те очевидно, инстинктивно схващат, че иде реч не за обикновена некадърност, а за мошеничество. Същото е и с писането. На всички ни е ясно, че когато ни пробутват слаби писатели, представяйки ги за майстори, или още по-зле – когато те самите се самоизтъкват с отвратителна престорена скромност, през която в несъзнателни моменти прозира патологично самомнение – става дума за нещо повече от неукост, става дума за деградацията на самото писателско съсловие, независимо дали то се лута в опитите си да се превърне просто в бизнес (опазил ни Бог!) или кара по инерция с наследени от соц-а тертипи на фалшификация (кога ще се отървем от това отровно наследство?!).

 

И стигнахме до третото, което би трябвало да ни движи: любовта към красотата.

 

Красотата е в същността си средоточие на плодотворни сили. Тя ни омиротворява, защото излъчва равновесие. Тя облагородява умовете ни, защото съчетава деликатност и величественост и ни учи да разпознаваме тези неща. Тя отваря сърцата ни, противостои на ревността, скъперничеството и злобата, бидейки видим пример на човешкото великодушие. Заобиколете едно дете с фабрични джунджурии и електроника и ще възпитате у него пренебрежение към филигранната хармония на природата и най-големите постижения на човека. Ще го научите да цени „ефикасност“, „бързина“, „удобство“… Ще го подготвите да стане добър последовател на поредната мода. Но наредете пред него разноцветни камъчета (има ги навсякъде) и му дайте лупа, или го водете в гората да събира листа и шишарки, или на плажа по време на буря, и ще оставите в паметта му завинаги спомен за онова енигматично великолепие, което цял живот ще го тегли да се върне обратно у дома – в красотата. Това са очевидни неща и едва ли в същината им някой би ги оспорил, каквито и причини и оправдания да намираме за собствения си отказ от красивото. И все пак – защо стремежът към красивото вече ни се струва толкова непонятен и непосилен? Защо на думи тачим хубостта, а на дела я унищожаваме – като строим грозни сгради и печатаме грозни книги, като се примиряваме с бутафорни паметници, разбити тротоари, обрасли и замърсени градини и паркове, и се заобикаляме с пластмасови вещи, които на другия край на света буквално струват живота на стотици хора? Нима не ни достигат силите? Къде ги хабим? Какво ни пречи?

Мисля, че дори и само да си зададем тези въпроси, би било полезно – би могло да ни послужи за нишка, водеща към изход от лабиринта.

 

 

 

Илюстрации: рисунка на паун от „Требника на Мари дьо Савоа“ (ок. 1430 г.); детайл от „Нептун дарява с богатства Венеция“ на Тиеполо, ок. 1740 г.