Прoлетен прелет над броевете на „Пеат некогаш“

Красивото

Джон Кийтс

Красивото завинаги е радост:
то не умира, не ще изчезне като нас;
нараства вечно прелестта му. Красивото
е тих подслон – и носи сладък сън,
спокойно дишане и здраве. И затова
отново всяка сутрин сплитаме венец,
с цветя да увенчаем единството си
със земята – дори над нас когато тегне
отчаяние, когато нечовешка рядкост е
да срещнеш благородство, във черни дни,
в най-тежките и болни часове на нашто
лутане –  красивото ще вдигне пак
покрова от духа ни. То може да е слънцето,
луната, кичесто дърво, простряло блага
сянка за стадото по пладне; нарцис жълт
сред своя свят зелен; поточе светлоструйно
под куполи от клони, летем търсещо
прохлада; насред гората –  храсталак,
изпъстрен със ухайни рози; и също
на нечия съдба величието в древността,
въображението ни както я рисува;
и всички чудни песни, чути и нечути:
фонтан несекващ, от чийто ръб в небето
над нас се лее вечността.

 

Рисунка: Джон Ръскин.
Превод от английски Олга Николова.

из брой 18, „И се возблагодарявахме на това краснопевание“ (март 2017)


 

За цветята и хората

Олга Николова

 

 

„И отново настъпи това време, когато след зимния мрак, земята разцъфна в червеното на розите“ – пее Пиндар в една от одите. А в друга казва, че благородните души преминават в царството на Хронос, където „на Островите на блажените полъхва морски бриз и цветята светят в златно, някои – сред сияйните дървета край брега, а други – родени от водата; и хората с венци обрамчват ръцете и главите си, според справедливите повели на Радамант.“

В космогоничните митове на индианците Навахо, в първия свят (има общо четири) живее Бегочиди, „синеокият и светлокос бог, великият бог, чиято майка беше Слънчев лъч… и чийто баща беше Светлината на деня.“ Във втория свят, до който израства бамбукът от червената планина, разположена в средата – има бяла планина на изток, синя на юг, жълта на запад, черна на север и многоцветна планинска верига, която ги опасва и ту се появява, ту изчезва – Бегочиди създал пчели и оси и хора-близнаци. Когато вдъхнал живот в хората през една бамбукова пръчка, музика зазвучала в тях, и от мъжката музика памукът се разлюлял и се издигнал в небето като облаци, а от женската музика се появили треви и храсти. „След като заваляло дъжд, растенията разцъфнали и всички били щастливи. Излезли в планината, брали цветя, миришели ги и искали да живеят близо до планината, за да бъдат близо до цветята.“

Няма нужда дори да споменаваме, че християнският рай също е една цветна градина, както се вижда и по цветята, които християните слагат в краката на своите светци по великолепните си мозайки.

А ако се разтърсим повече, несъмнено ще намерим поляни с цветя и цъфнали градини като образ на блаженството по всички кътчета на земята. С други думи, очевидно е, че хората обичат цветята от най-дълбока древност.  Нашият израз „мед ми капе на душата“ носи същата образност (където има цветя, има и мед). И към нея принадлежат размяната на китки „за веселие“ и за здраве и окичването за различни празници (празникът е сам по себе си един малък рай в ежедневието).  Чудно ли е тогава, че за уханието и красотата на цветята се пее в много от старите ни песни?

 

Нека да прочетем няколко от тях.

 

Огряла си (2) месечината,
месечината (2) во градината.
Не си е била (2) месечината,
току си било (2) малка девойка.
Малка девойка (2) бразда копаше,
бразда копаше, (2) вода вадеше
да си повадит (2) ран бел босилек.

 

В тази песен образът е кристално ясен. Забележете, че в нея не се казва, че босилекът е красив, защото няма нужда. Красив е целият образ на момата в градината под луната. Той е толкова красив, че заслужава да бъде възпят. Ако се запитаме защо се пее тази песен, отговорът е: за да възпее красотата.

 

Що ми е мило и драго
че се е пролет пукнала,
сичко излезло на трева,
и стока, маре, и мака –
сиви говеда в гората,
врани коньеве в полето,
на хиладници овчици
и на стотини козици.
Сичка е стока весела,
сичко е живо и здраво,
сичко на паша тръгнало.
Орачът ми оре в полето
полските равни рудини,
полските цели целини.
Два му волове ангели,
стратурково му ралото,
босилкови му жеглите,
босилек много мирише,
та сичко живо събуди.
Сичките живи животни,
сите по него пойдоха,
сите се Богу молеха:
– Я дай ни, Боже, я дай ни,
тая година най-добра,
на сички здраве и живот,
орачу добър берекет!

 

Стратур, стратул, стратор, златур и амарант са имената на едно и също „лятно цвете с пурпурночервени увиснали съцветия“. Друго име на амаранта на старогръцки е Helichrysum, слънчево злато (припокриващо се с българското „златур“). По-горе, ако си спомняте, на островите на блажените цветята бяха като искрящо злато, а дърветата сияеха край морския бряг. Стратурът е и свещено цвете за ацтеките: „До ден днешен от семената на амаранта и мед се прави питие, наречено Alegria [радост]“. Всъщност възможно е с течение на вековете имената да са обозначавали различни цветя, но символиката е обща и разпознаваема – слънце, радост, вечност.

В една друга песен се пее:

Ивано ле мила,
едничка у майка,
като стрък босилек,
като червен златур!

 

Босилекът, наред със здравеца, е едно от най-обичаните цветя в старите ни песни. И тези цветя далеч не се използват само като образи на женската красота. В една от най-хубавите ни алби момата отвръща на майка си, която я буди на разсъмване:

 

– Не буди ме, мале, с либе да поспавам,
с либе да поспавам, сладко да подумам;
душа му мерише на пролетен здравец,
на пролетен здравец, на есенна дуня.

 

Не е нужно да търсим дълбока символика тук. Най-очевидното и най-хубавото е, всъщност, че символиката, ако я има, е съвсем второстепенна. Цялата песен е съсредоточена в чувственото удоволствие, свежестта, щастливото усещане, което носи любимият, и не просто любимият, а душата му! Душата на момъка се явява като градина за любимата, в която тя може да изпита и вълнението на пролетта и удовлетворението, пълнотата на есента.

 

Един от типичните жанрове в старите ни песни е разговорът между две растения или разговор между човек и цвете. В тази песен двете са преплетени. Тя започва с разговор между човека и тревата, който въвежда същинския разговор между божура и ружата:

 

Ой травице, ситна траво,
що си поле обсипала,
прикрила си свато поле,
само мало останало,
дека расте божур цвеке,
и край него бела ружа.
Божур ружи сбореваше:
– Ой ружице, бела ружо,
а да ми е твойо мирис,
я би много бил по-хубав,
та вил би се и превивал
о момина тънка става
како свила припредена
о вретено позлатено.
Отказува бела ружа:
– Ой божуре, мило цвеке,
да е мене я да имам
твое руйно руменило,
све бих цвеке примамила,
а най-више мой божура,
цвеке рано, най-хубаво.

 

Тук ружата иска да заеме от красотата на божура, на любимия, за да може да го примами към себе си! В тази песен образите на цветята са толкова ярки, че едвам като сенки зад тях се явяват момчето и момичето, които се ухажват чрез нея. Но си струва да отбележим, че момчето е не по-малко цветно и красиво от момичето, дори повече! Подобна игрива надпревара по хубост има и в една лазарска песен:

 

Два млади се гледаат
кой е убав, преубав.
По-убаа е нееста,
а по-убав – юнакот.
Ти погледай, Лазоре,
ей Лазоре!

 

Въпреки че младите се гледат един друг, всъщност Лазар е този, който ги гледа отвън или отвътре (не знаем). Но ако Лазар е бог или преображение на Лада, богиня на любовта и брака, и ако бог в този смисъл е състояние на духа, то взаимното проникване на влюбените погледи, изрази на едно състояние на духа, е предадено съвършено. Това е един от най-вълнуващите образи на любовта, на взаимния възторг пред хубостта, който може да се срещне в поезията.

 

Някои от песните-разговори на цветя наподобяват басни:

 

Иглико, Иглико,
Иглико девойко!
пофалила са
Иглика девойка:
– Ясъм най-убава
от сичкото цвяте
и от зелен здравец! –
Къ я дочу здравец
из гора зелена,
Иглика говори:
– Иглико, Иглико,
Иглико девойко,
ти ли си убава
от сичкото цвяте
и от зелен здравец?
Кога роса роси,
ти са развеселиш;
кога слънце гряе,
ти ми са превиеш;
ами я сиромах
и зиме, и лете,
по високо скале,
по дребно камъне;
зиме под снягове,
лете във пекове –
па зелен, та кръвен.

 

Ако това е басня, каква е поуката? По-добре сиромах и здрав и ведър, отколкото (може би богат, но) подвластен на променливото време.

Този тип песни жанрово имат предшественик, или по-скоро роднина, в Езоповите басни.

Басня 203 на Езоп:

Смокинята загубила всичките си листа с идването на зимата. Наблизо имало маслинено дръвче, което я подиграло заради голотата ѝ:

– И зиме и лете – казала маслината – съм зелена и хубава, вечно пълна с живот. А твоята хубост трае само лете.

И докато се хвалела маслината внезапно паднал гръм върху нея и я изгорил, докато смокинята си стояла здрава и читава.

 

Светогледът в тази басня е коренно различен от този в песента за игликата и здравеца. Възмездието тук няма причинно-следствена връзка с прегрешението – то буквално пада като гръм от ясно небе.

Всъщност има една Езопова басня, която е по-близка по съдържание до размяната между игликата и здравеца, но дава сякаш противоположна поука. В нея се карат дъб и тръстика. Дъбът се хвали със силата си и твърди, че може да устои на всички ветрове. Той се подиграва на тръстиката, че е слаба и се поддава и на най-малкия полъх. Тогава се издига една фортуна, която събаря дъба, изкоренявайки го. Тръстиката остава невредима. Отново суетата и хвалбарството са наказани изневиделица. И не силата на дъба е представена като ценност, а по-скоро способността да се адаптираш към променливото време. Човек се изкушава да провиди една „византийска“ нагласа тук, но вероятно това би било прекалено. (И все пак, лично аз предпочитам дъба.)

Най-близка до нашата песен е басня 204. В нея едно до друго растат амарант и роза. Амарантът се възхищава на красотата на розата. И богове и смъртни се спират, за да я помиришат и да ѝ се радват. Розата отвръща:

– Амаранте, вечно цвете, аз живея от ден до пладне и дори никой да не ме откъсне, умирам. Но ти цъфтиш завинаги и твоя е вечната младост!

Амарантът в тази басня е митологично същество. То е неувяхващо цвете; не е красиво като розата, но пък е вечно. Нашият здравец не е вечен и не цъфти непрестанно – българското въображение е по-реалистично. Също така, игликата не се описва като мимолетна, а като податлива на слънце и суша, което също говори за един по-близък до действителния характер на цветето образ.

Като цяло в нашите песни поуката е по-фино изразена и е едновременно по-реалистична и по-възвишена. Всъщност, в съпоставка Езоп звучи като един огорчен, препатил старец, който вярва, че дори най-големия щастливец във всеки един момент го грозят непредвидими беди (хали и гръм от ясно небе!). В горните български песни, от друга страна, силата, постоянството, издръжливостта носят красота и здраве и съвсем естествено биват предпочитани пред уязвимата хубост на игликата например. По-важното е, обаче, че самата иглика, макар порицана като олицетворение на суетата, не е отхвърлена изцяло. Не пада внезапно унищожителна градушка върху нея. Крехкостта ѝ се приема като естествена нейна природа. Тя продължава да краси света и да носи радост.

Нагласата, че всяко цвете и всеки плод има своето място, е съвсем видна в една друга песен, където хвалбите преминават в истинско състезание (и с не малко чувство за хумор):

Се пофали жълта дуна от градината:
– Како мене, спроти мене по-‘убо’ немат?
Я дочула яболшница от градината:
– Що се фалиш, жълта дуно кошогла’ице!
Я ке родам многу благи яболка,
ке ме ядет мезе по ракиа.
Ми я дочу трендафилот от градината:
– Що се фалиш, яболшнице бре, шупливице!
Я ке цутам много цвеке в година,
ке ме берет многу млади юнаци
и невести, та и млади девойки.
Ми го дочу крива лоза винена:
– Що се фалиш, трендафилу окапнику!
Яс ке родам многу грозье в година,
ке оженам многу млади юнаци,
ке омъжам многу млади девойки,
ке закопам триста стари старици,
ке си кръстам триста луди дечина.

Мисля, че светогледът в тази песен, а и в другите по-горе, е доста по-ведър от този в Езоповите басни.

*

 

В изцяло одушевения свят на старите песни растенията разкриват прости човешки ценности. Най-важната сред тях е красотата – тя е не само във вида, но и в уханието, в свежестта, а и в самия характер на цветето. Какво имам предвид под характер? За човека, който пее тези песни, различната природа, различното поведение на цветята е съвсем очевидно. Когато момчето или момата се спират пред розов храст („трендафилко, разговорко“) или пред карамфила („карамфиле, разговоре“) и ги молят да ги развеселят, както се пее в доста известната „жалба“, това не е просто метафора. В тези песни цветето по начало говори на хората – с формите, цветовете, миризмата, допира си (гладък, мек, твърд, мъхест и пр.), както и с ритъма си на цъфтеж и вехнене. Цветето е живо същество, с което се общува най-буквално.

Може би един пример с птици ще доизясни идеята. Всички сте виждали как се движи патица и сте чували какви звуци издава. Виждали сте я вероятно и как плува със семейството си, с известно достолепие. Сравнете я с лястовицата например – най-добрият пилот сред птиците, чиито стремглави лупинги насичат залезите през лятото. Задръжте тези две птици едновременно във въображението си и това, което усещате като една дълбока разлика между тях – разлика в звук (крякане – цвърчене), във форма, в движение, в цвят, в светлината на околния фон, в ъгловатост и бързина от едната страна и облост, клатушкане и плъзгане от друга (виждали ли сте как патица се „приземява“ във водата?) – всички тези разлики са част от цялостното ни естетическо възприятие за тези птици и за всяка от тях поотделно. Същият тип възприятие ние имаме или би трябвало да имаме и за цветята. Тогава те ни разкриват простичката си (сякаш), възвишена и дълбока красота.

 

Такова възприятие за света се развива единствено с пряко наблюдение на природата. Но сякаш сега, дори самата идея, че някакво такова богатство се крие в цветята, ни изглежда някак наивна. Тя е почти неразбираема за нас, израсналите в бетонни градове без дива природа. Ние вече не гледаме невероятните форми на живот около нас с любопитство. Та ние дори и хората не гледаме с истински интерес. Вместо хилядите цветове и безкрайни вариации на формите на живот, гледаме екрани с изображения. Вместо жужене и птичи песни, чуваме мотори и машини. Вместо уханието на дива мента – усещаме мириса на изгорели газове и отдушници на ресторанти. Къде е за нас радостта от жълтия нарцис „сред своя свят зелен“ („Красивото завинаги е радост“ на Джон Кийтс)? Все едно питаме къде е ланшният сняг! Наивна, детинска работа. Или в най-добрия случай, някаква ню-ейдж псевдо-източна псевдо-религиозност. Дайте ни още компютри и телефони.

И все пак, стига да се приближи човек, да се отвори към този свят, той остава удивен. Започва да  си дава сметка например, че напролет поляната първо се покрива с дива мента, цъфнали диви ягоди и виолетки, а после настъпват по-високите треви. И ако преди насекомите просто са летели, сега забелязва, че едни летят зигзагообразно, други на тласъци нагоре-надолу, трети като пумпали, четвърти порят вълните на въздуха като лястовици, пети са  ловки и точни като сини синигери и червеношийки. А да не говорим за разнообразието в летежа на самите птици!

 

Сборникът „Книга на песните“ на Пенчо Славейков започва с една малко странна песен. На пръв поглед, тя не е нищо особено. И все пак Славейков я е сложил на първо място. Защо?

 

Ни прела гора, ни ткала,
са зима болна лежала.
Кога ми дойде Гюргевден,
сама се гора облекла,
се во зелена долама,
се во зелено кадифе.

 

Както знаете, всяка метафора се състои от две части, или по-скоро от две равнища на значение: това, за което буквално се говори, и това, което се подразбира. Затова казваме „преносно значение“, когато говорим за метафори – значението се пренася от едното равнище към другото. При внимателното четене на поезия винаги си струва да се поспре човек и да си представи метафората от всички страни, да я обмисли в дълбочина. Чудесни неща могат да се случат тогава – умът се разпалва и ако метафората е добра, наградата за търпението ви е истински възторг.

Всяка метафора работи на основата на прилики между две неща и именно чрез връзките, които извиква във въображението, тя ни въздейства – провокира известно удоволствие, почуда, захлас. На практика изкусната, въздействаща метафора ни дава образ на самата човешка мисъл, на мигновените връзки между нещата в света, които умът ни е способен да направи. Има известна магия в нея – хем тези връзки трябва да са нови, за да ни сепнат радостно, хем трябва да са ни познати, за да ги разберем. Но нима не е това, на свой ред, образът на всяко познание?

В песента по-горе на буквално ниво се пее за планината (гората). Още от първия ред разбираме, че планината е сравнена с жена, която не тъче и не преде. Зимният покой на оголените ѝ хълмове е сравнен с болест и по-конкретно с лежане на болен човек, тоест, с умора, бездействие, дори болка. Ако се върнем обратно на предния ред, ще забележим всъщност, че болестта е окачествена най-вече като бездействие или неспособност да работиш – и това не е случайно. Ето как Константин Петканов описва отношението на българите към работата (на базата на поговорки най-вече – виж целия текст тук):

„Българинът работи, за да твори, но не и за да печели. Творчеството се явява като основа на неговата деятелност, то го увлича, подхранва въображението му, изправя го срещу стихиите: “Бори се като хала с берекета”. Той не е обикновен човечец, смята се за стихия, затова не работи, не се мъчи, а се бори. Затова той отделя печалбата от труда със земята. За печалби напуща бащин дом, отива във Влашко, на гурбет, по бейски чифлици, чужди стада пасе, на скеле отива, на чорбаджии аргатува. От своя имот не се печели. За него нивите раждат берекета.“ („Характерни черти на българина“, 1930г.)

„Трудът е човешки дълг, чрез него [българинът] живее, радва се и скърби.“ (пак там)

Изисква се известно усилие на въображението, за да се отърсим от типичните съвременни образи на болници, лекари и пр. и да си представим тази нагласа, изразена съвсем ясно в песента, според която болестта е най-вече бездействие, а действието съответно – най-важното в живота, радостта на живота.  В цялост песента изобразява планината като жена, която оздравява, възвръща силите си, с идването на пролетта и с новата си премяна (направена без труд – по божествен начин) излиза да се весели за Гергьовден.

 

Кога ми дойде Гюргевден,
сама се гора облекла,
се во зелена долама,
се во зелено кадифе.

 

Кой я гледа планината? Човекът я гледа и ѝ се радва, както се радва на момата, излязла на събора с новите си дрехи, както се радва, когато оздравее, и не на последно място, както се радва на новата пролет.

 

И опираме тук до един проблем, който неведнъж съм споменавала. Сред нас колцина изживяват идването на пролетта, за да разберат емоцията в тази песен? Колцина знаят какво значи пролетта като усещане, като хармония от усещания или песен от образи – при положение, че повечето от нас живеят в порутени градове, където природата е озаптена в паркове? Да, всички познават облекчението, което носи една разходка през първите по-топли дни. Но това е сякаш само смяна на декора, защото природата наоколо е по-скоро леко постна декорация, в най-добрия случай – фон. Тя е сведена до температура на въздуха и две дузини растителни видове. А какво богатство има в кадифените поли на планината! Или пък в крилата на едно водно конче, сред тревите на речен бряг и над спокойната вода! Това богатство – ефирно изтъкано, сложно, прозирно, менящо се под светлината на слънцето – е съвсем явна ценност в старите ни песни. За него човекът копнее, него възпява и него предпочита, заедно с любовта и приятелството, пред всичко друго. Който е чел малко по-обстойно тези песни знае – това са трите най-висши ценности в тях: любовта за цял живот, красотата на природата и приятелството.

Как да преодолеем бариерата, която ни отделя от този по-стар свят? Как да вдигнем булото от клишета, които дори не осъзнаваме? Не апелирам към „връщане“ към света на песните, а просто към това, да го разберем, да го видим и почувстваме. Защото само така можем да решим дали и колко той е ценен за нас. (Мен ако питате, старите ни песни са безценни. И няма да се уморя да казвам, че те са фундамент на цялата ни поезия.)

 

Вглеждането – влизането в друг свят, в истината един вид – не се учи. Никой не може да ви обясни един текст или една песен, ако не я усещате сами. С други думи, някой може да ви доведе до чешмата, но не може да отпие вместо вас.

В едно от писмата във „Fors Clavigera“ Ръскин отбелязва, че не е достатъчно да знаеш азбуката, за да можеш да четеш. Рефлексът на днешно време е да питаме: а какво е нужно, за да можеш да четеш? Сякаш ей-сега можем да отидем да си го купим. Мисля, че първо трябва да разберем какво означават тези думи: да знаеш азбуката, не е достатъчно, за да можеш да четеш. На най-буквално ниво това е вярно. Обърнете всъщност внимание на това: когато нещо е вярно, когато е смислено, то е вярно и смислено на всички нива – и буквално, и преносно. За много от нашите съвременни поети това е пълна мистерия. Те си мислят, че ако нещо „звучи“ хубавко в преносния смисъл, който обикновено само те разбират, значи става. И няма значение, че буквално думите са несвързани.

Но да се върнем на Ръскин:  не е достатъчно да знаеш азбуката, за да можеш да четеш. Какво означава това? Аз например знам гръцката азбука, но не мога да чета на гръцки, защото не знам езика. В този смисъл Ръскин е напълно прав. Да допуснем обаче, че все пак знам езика. Мога да прочета знак на пътя, ориентирам се, отивам от точка А до точка В, мога да попълня формуляр и т. н. без никакъв проблем. И стигам до поезията на Кафавис. Как разбирам какво казва Кавафис? Като го свързвам с моя словесен и житейски опит. Тоест, трябва да има такъв опит! А как се постига и трупа той? Единствено с живеене – с играене на футбол, скачане на въже, ходене на лов, събиране на пеперуди, пране, шиене, оправяне на колата, строене на ограда, садене на градина, висене по кафенета… и разбира се, с писане, говорене и четене (с живеене в самата словесност). Друг начин няма. И повярвайте ми, няма значение дали знаете разликата между метафора и олицетворение, и анафора и катафора. Много хора обаче искат да четат Кавафис както четат пътни знаци и формуляри, с идеята да стигнат от точка А до точка В, да изкарат оценка, да си вземат матурата; а също за да отменат Кавафис, защото това се очаква от тях – да са „чели“ Кавафис; или пък за да потвърдят мненията си, които всъщност са мнения, свободно циркулиращи из лабиринтообразните коридори на мълвата и лепящи се по умовете на хората като мухи на смет.

Човек може и сто пъти да изчете един текст и пак да не го е прочел, защото не му е хрумнало дори да се запита какво всъщност се казва в него.

Най-очевидните неща наистина са често най-трудни за възприемане. Помислете – във всичките песни, които цитирах по-горе, кое е най-очевидното?

Пауза за размишление.

 

Може би, че хората обичат цветята или са ги обичали достатъчно, за да пеят за тях, за да си разказват истории за тях и да сравняват душата на любимия, докато лежат в прегръдките му на разсъмване, с градина от здравец и дюли? Че са обичали планината и са ѝ се радвали като на пременена невеста на Гергьовденско хоро?

Ние днес за какво пеем? И защо пеем? Какъв свят обитаваме и кое в него ни кара да избухваме в песен, ако има такова?

Задайте си този въпрос, когато подхванете следващата съвременна стихосбирка. Защото ако не знаем защо пеем, то песента ни дрънчи на кухо, тя е безсмислена, само игра на думи, залъгалка, за да ни минава времето и да се чувстваме по-ценни и по-уникални, без, разбира се, да сме такива – с други думи, когато не знаем защо пеем, симулираме поезия, както впрочем симулираме самия живот. Едното върви ръка за ръка с другото. Но поезията извира от най-дълбокото себеосъзнаване и не търпи симулации. Тя е един вид пребиваване в истината.

А колко леки, лесни дори, изглеждат онези няколко реда за двамата влюбени!

Два млади се гледаат
кой е убав, преубав.
По-убаа е нееста,
а по-убав – юнакот.
Ти погледай, Лазоре,
ей Лазоре!

 

Човек се самопознава чрез живите форми във външния свят: разбира дишането си чрез вятъра, мисълта си чрез пукването и разтварянето на цветето, страха си чрез отвесния полет на лястовица, танца си чрез пчелите в цъфналите клони на ябълка.

Ти погледай, читателю!

из брой 19, „В прегръдките на боговете“ (юни 2017)

 


 

Как цветята промениха света

Лорън Айсли

Свали txt.

Pisanello_-_Codex_Vallardi_2544

Ако от най-далечното кътче на слънчевата система някой е могъл да наблюдава Земята през нейните геологически епохи, той е щял да забележи в един момент едва доловима промяна в светлината на нашата планета. Подобно на червените пустини на Марс, в този прадревен свят огромните наноси от камъни и пясък, кълбата прах, понесени от вятъра, чернотата на голия базалт, жълтите вихрушки на неспирните бури са отразявали слънцето. Единствено постоянният ход на облаците и проблясващата повърхност на неспокойното море са внасяли разнообразие в картината, която, независимо от това, си е оставала картина на пустош. Постепенно, в течение на хилядолетията и със смяната на епохите, нова зеленикава светлина е започнала да трепти над безкрайните километри на земната повърхност.

Този нов цвят е бил единствената, наглед незначителна, разлика, която онзи далечен наблюдател с фините си инструменти би могъл да забележи в цялата история на планетата Земя. Бавно нарастващата зелена светлина обаче съдържа епичния възход на живота от крайбрежните мочурища към сушата на голите континенти. От огромната химическа смес – не в дълбините на океана, а в богатите на елементи и огрени от слънчевите лъчи континентални шелфове – блуждаещите пипълца на зеленината полазили по ръбовете на криволичещите реки и обрамчили каменистите брегове на забравени езера.

В тези ранни времена растенията по необходимост оставали покрай блатата и водните пространства. Процесите им на размножаване изисквали пряк достъп до вода. Отвъд примитивните папрати и мъхове, които давали очертания на мочурищата и потоците, скалите били все така огромни и сурови, ветровете все така завихряли прахта по пустата Земя. Тревната покривка, която задържа нашия свят в пределите му, ще се появи едва след милиони години. Пълзящата зеленина се закрепила в прогизналите покрайнини на сушата, но толкова. Тези растения не се възпроизвеждали чрез семена, а чрез микроскопични плуващи сперматозоиди, които трябвало да доплуват през водата, за да оплодят женската клетка. По-късно, в по-висшите си форми, същите растения ще развият по-хитри процеси, използвайки дъждовните капки в размножителните си фази, което ще им позволи да оцеляват все по-успешно във влажна среда. За човека днес те са най-обикновена част от неговото обкръжение. Истината обаче е, че няма нищо „обикновено“, що се отнася до природата.

Имало едно време природа, в която нямало цветя.

Неотдавна – преди около сто милиона години, според изчисленията на геолозите (нашата планета е на четири милиарда години) – по всичките пет континента нямало ни едно цвете. По цялата суша от полюсите до екватора се простирала студената, мрачна, монотонна светлина на един свят, в който растенията били само зелени.

pineapple-ligozzi

Но ето че малко преди края на епохата на влечугите, на неизвестно нам място се осъществило едно беззвучно, но разтърсващо избухване. То продължило милиони години, но все пак, от геологична гледна точка, било кратко като експлозия: появили се покритосеменните или цъфтящите растения. Дори големият еволюционист Чарлс Дарвин ги нарича „ужасна загадка“, визирайки внезапната им поява и бързото им разпространение.

Цветята променили лика на планетата. Без тях, познатият ни днес свят – а дори и самите ние – не би съществувал. Франсис Томсън, английският поет, пише някъде, че човек не може да откъсне цвете, без да обезпокои звездите. С интуицията на природоизследовател, той е доловил огромната взаимосвързаност и сложност на живота.

Днес знаем, че появата на цветята съдържа в себе си не по-малко загадъчната поява на човека.

Ако можехме да се върнем в епохата на влечугите, нейните дълбоки мочурища и гори без птички биха ни открили един по-топъл, но като цяло по-сънлив свят от нашия. Тук-там, да, змийските глави на хранещи се по дъното на водните басейни динозаври биха се надигнали подозрително да огледат огромните си месоядни съжители. Тиранозаврите, тези гигантски двукраки карикатури на човека, биха се разхождали небрежно из местата, където в бъдещето ще се издигат градове, преди бавно да се отдалечат в тъмата на геологическото време.

В този свят никоя жива твар не е могла да вижда, освен в съсредоточието на лова, нито пък да се движи, освен докато пристъпва с гибелната сомнамбулна крачка на мозъка, воден единствено от инстинкта. Спрямо нашите критерии, това е свят на забавени обороти, студенокръвен свят, чиито обитатели са дейни по пладне и съвсем летаргични през хладните нощи. Техните мозъци работят мудно, тъй като обмяната на веществата им е бавна, по-бавна от тази и на най-примитивното топлокръвно животно днес.

Бързата обмяна на веществата и поддържането на постоянна телесна температура са висши постижения на еволюцията на живота. Благодарение на тях, животното може да преодолее – в доста широки граници – прегряването или изстиването на околната среда, същевременно поддържайки висока умствена ефективност. Съществата с бавна обмяна на веществата са роби на външните условия. При първия скреж на есента насекомите спират, като малки часовници. Но ако вземете някое в ръката си и го стоплите с дъх, то отново ще се размърда.

durer-stag-beetle-g

Тези същества могат да проспят зимата в своите скривалища, но с цената на пълна неподвижност. Въпреки че някои топлокръвни бозайници като северноамериканския мармот могат да забавят метаболизма си, за да прекарат студените месеци в сън, този механизъм за оцеляване има своите недостатъци, защото оставя животното беззащитно в случай, че бъде открито от враговете му. Така и мечката и мармотът, и голямото и малкото животно, започне ли да се спуска зимният сън над клепачите, трябва да потърсят безопасно скривалище в някоя хралупа или дупка. Затова и сънят е спасение предимно за дребни животни, които могат лесно да се скрият.

Бързата обмяна на веществата обаче означава по-висок прием на енергия, чиято задача е да поддържа топлината на тялото и неговата работоспособност. Именно затова някои от топлокръвните бозайници, съществуващи днес, са се научили да преминават в състояние на забавено съществуване през зимните месеци, когато трудно се намира храна. Те следват, на малко по-високо ниво, метода на студенокръвната жаба, която спи в тинята на дъното на замръзналото езеро.

Бързият мозък на топлокръвните  птици и бозайници изисква, освен големи количества кислород, и поемането на храна в концентриран вид. В противен случай, тези същества не биха могли да поддържат тялото си за дълго време. Цъфтящите растения именно осигуряват такъв източник на енергия, променяйки завинаги живия свят. По един изненадващ начин тяхната поява съпътства развитието на птиците и бозайниците.

Съвсем бавно, в зората на ерата на влечугите, някъде преди двеста и петдесет милиона години, малките голи сперматозоиди, шаващи в росните и дъждовни капки, отстъпили място на прашеца, носен от вятъра. Днешните борови гори представляват растения от този вид, които се размножават чрез прашец. С освобождаването на оплождането от неговата зависимост от водата походът към по-сухите земи е могъл да започне. Вместо спори, се развили прости примитивни семена, носещи хранителни вещества за младото растение, но истинските цветя били все още на милиони години в бъдещето. След дълъг период на еволюционно опипване, цветята избухнали в света с мощния замах на същинска революция. Това се случва през периода Креда, в края на ерата на влечугите. Преди да се появят цъфтящите растения, нашите собствени предшественици, топлокръвните бозайници, представлявали няколко вида мишеподобни малки твари, криещи се из дърветата и храсталаците. Няколко влечугоподобни птици с месоядни зъби тромаво пляскали с крила, докато се хвърляли в нещо като полет между архаичните храсти. Никое от тези животни не проявявало особено значим талант. Бозайниците вече съществували от няколко милиона години, но оставали изгубени в сянката на мощните влечуги. Ако трябва да си кажем честно, човекът, точно като духа в лампата, бил затворен в тялото на същество с размера на плъх.

what-good-is-wallaby

Колкото до птиците, техните влечугоподобни братовчеди, птеродактилите, летели все по-добре и на все по-дълги разстояния. Физиологично погледнато, само в едно отношение птиците били сходни с бозайниците – и те били развили топла кръв, в едно със съпътстващия я механизъм за поддържане на температурата. Но лишено от перата си, едно такова същество било все така, леко обезпокоително на вид, грозничко влечуго.

И птиците, и бозайниците всъщност вече криели една тайна. Те очаквали да настъпи ерата на Цветята. Очаквали онова, което цветята и напълно покритите семена ще донесат. Рибоядни влечуги с огромни кожени крила, над осем метра в размах, кръжали край морските брегове, където един ден ще се вият чайки. Навътре в континента монотонната зеленина на боровете и смърчовете, с примитивните им дървени шишарки, се простирала навсякъде. Нямало трева, която да спира падането на голите семена по земята. Гигантските секвои се издигали в небето. Светът на онова време имал своя чар, но това бил свят на гиганти, свят, който се движел бавно, като влечугите, крачещи величествено сред едрите стволове.

Дърветата на този свят били  древни, бавнорастящи и огромни, като червените секвои, които са оцелели и до днес по калифорнийските брегове. Всичко е сковано, тържествено, вертикално и зелено, монотонно едноцветно. Няма още трева; няма вълнисти долини, разстилащи се под слънцето, няма дребни маргаритки, които да обсипят поляните под краката на животните. В този свят разнообразието е бедно. Той е наистина свят на гиганти.

Преди няколко вечери по много ярък начин си дадох сметка, че светът в действителност се е променил от времето на онази далечна епоха. Докато спях в стаята си, посред нощ внезапно ме събуди непознат звук. Не беше лекичък шум, проскърцване на дъска или драскане на миши лапи, а остър, стряскащ звук, сякаш невнимателен крак бе стъпил върху стъклена чаша. Събудих се моментално и застинах в напрегнато очакване, но шумът не се повтори.

Не можах да издържа на напрежението и запалих лампата. Обиколих стаите една по една, предпазливо надничайки зад столовете и в килера и гардероба. Нямаше и следа от нещо необичайно. Спрях се озадачен по средата на хола. Тогава малък предмет с големината на копче на килима привлече вниманието ми. Беше твърд и лъскав. Из целия под се бяха пръснали и други като него, проблясващи като подозрителни малки очи. Една шишарка от купата на масата беше отлетяла на другия край. Едва ли самата купа беше причинила малкия взрив. До нея намерих две лентички в меко като кадифе зелено. Опитах се да ги съединя обратно. Огъваха се в противоположни посоки и вече не можеха да се напаснат.

Отпуснах се на един стол, облекчен, че съм намерил решението на среднощната загадка. Извитите лентички бяха шушулките на глициния, които бях донесъл вкъщи преди ден-два и бях оставил в купата на масата.  Те си бяха избрали среднощния час, за да се отворят с гръм и трясък и да пръснат своя размножителен запас живот из цялата стая. Растението, това вкоренено на едно място, неподвижно същество, беше измислило начин да изстрелва на разстояние своето потомство. За миг пред очите ми прелетяха милионите въздушни десантчици на млечката и търсещите кукички на треви с лепкави плодчета. Семена по опашката на койота, семена по якето на ловеца, пухчета на магарешки бодил, литнали с вятъра – всички те бяха победили ограниченията на живота. Но те не са имали тази способност още от самото начало. Тя е резултат на безкрайни усилия и експерименти.

rubus-ischam

Семената по килима нямаше да останат да лежат там, където бяха паднали, като архаичните си братовчеди, голите семена от люспите на шишарката. Те бяха пътешественици. Подтикнат от тази удивителна мисъл, на следващия ден отидох да събера и други видове. Сега съм ги подредил на бюрото си – толкова много малки капсули живот, с крилца, с кукички и бодлички. Всяка от тях е покрито семе, плод на истинско цъфтящо растение. В тези малки кутийки се крие тайната на онова далечно избухване на цветята през Креда, преди сто милиона години, което е променило лика на нашата планета. И някъде тук, мисля си, докато побутвам една особено издръжлива семенна кутийка на дива трева, е бил самият човек.

Когато първото простичко цвете е цъфнало на някое брулено възвишение в края на ерата на динозаврите, то се е опрашвало с помощта на вятъра, като старите си роднини шишаркови. Било е невзрачно цвете, защото още не му е било хрумнало за по-сигурно да използва птиците и насекомите за разпространението на прашеца си. Сяло е собствения си прашец и е получавало прашеца на други цветя според приумиците на вятъра. Много растения в региони с малко насекоми все още следват този принцип. Но все пак, истинското цвете – и семето, което то създава – е изключително нововъведение в живия свят.

В известен смисъл, това събитие в растителния свят има паралел в животинския. Помислете, каква е вероятността на оставеното навън яйце на рибата да оцелее в сравнение с оплоденото яйце на бозайника, което майката пази в тялото си, докато бебето се развие достатъчно, за да може да оцелее. Биологичното разхищение е по-малко – и така е и с цветята. Примитивната спора, една единствена клетка, оплодена от плуващ сперматозоид, не води към бързо разпространение; на всичкото отгоре, младото растение трябвало да се бори да оцелее от самото начало. Никой не му е оставял запаси храна, то е разчитало само на собствените си усилия.

Истинските цъфтящи растения, от друга страна, покритосеменните, както ги наричаме, раждат семето в самата сърцевина на цветето. Развитието на това семе започва с оплождащия прашец, без да зависи от наличието на влага навън. Семето, за разлика от развиващата се спора, е вече напълно екипирано зародишно растение, прибрано в своята затворена, пълна с храна кутийка.  Като глухарчетата и млечката, с помощта на мъхестите си придатъци то може да се издига с вятъра и да се носи с него на километри. С помощта на кукички то може да се закачи за козината на мечка или заек, или пък, като при малините, може да бъде покрито с вкусен, сочен плод, който да привлича птичките, и минавайки през храносмилателната им система, да излезе отново на някое отдалечено място.

Това биологично изобретение имало безкрайни последици. Растенията вече пътували както никога преди. Разпространили се до местности, до които спорите и семената на шишарките никога не били стигали. Добре хранените, внимателно обгрижени малки зародиши започнали да надигат глави навсякъде. Много от старите растения с по-примитивни размножителни механизми започнали да изчезват в неравната борба или стеснили ареала си до закътани места. Някои, като гигантските секвои, оживели като реликви от онази епоха. Много изчезнали завинаги.

Светът на гигантите е бил умиращ свят. Тези фантастични малки семена, скачащи, прелитащи, носещи се из горите и долините носели със себе си невероятна приспособимост.  Ако не прекарвахме целия си живот с тях, те биха ни удивлявали безмерно. Старият скован, извисен към небето дървесен свят се е преобразил в нещо, което грее в различни цветове тук и там, от което излизат странни, невиждани плодове и фино изваяни семенни кутийки. Най-важното тези растения произвеждат храна в концентриран вид по съвсем нов начин, за който в рибоядните и листохрупни дни на динозаврите никой не е могъл и да мечтае.

valentine-buds

Тази храна идва от три източника, преобразувани чрез размножителната система на цъфтящите растения. Първо това са апетитният нектар и прашец, чиято цел е да привлича насекомите за опрашването. На нектара и прашеца дължим това прекрасно създание, същинско бижу –  колибрито. После идват сочните и съблазнителни плодове, като доматите, които привличат по-големите животни и в които са скрити семена с яки обвивки. И сякаш това не е достатъчно, имаме и запасите от вещества в самото семе, които трябва да хранят зародиша. Тези изключителни изобретения на цъфтящите растения, подобно на пуканки във фурна, започнали да избухват по целия свят. С едно сякаш светкавично (от геологична гледна точка) движение покритосеменните растения превзели планетата. Тревата покрила голата повърхност на земята и не след дълго наброявала вече над шест хиляди вида. Най-различни лози и храсти се заувивали и пълзели под новите дървета с летящи семена.

Внезапната промяна оказала влияние и върху животинското царство. Появили се специализирани групи насекоми, които се хранели с новите източници на храна и така, случайно и несъзнателно, опрашвали растенията. Цветята се отваряли във все по-големи и по-великолепни цветове. Някои били бледи неземни създания, които привличали нощните пеперуди във вечерния здрач; други, като някои видове орхидеи, дори започнали да наподобяват формата на женски паяци, за да съблазнят странстващите мъжки; трети избухвали като пламъци под лъчите на високото слънце или пък трепкали скромно сред тревата на поляните. Сложни механизми пръскали прашец по гърдите на колибритата или го посипвали по коремчетата на черни, жужащи пчели, които кръжели прилежно от цвят на цвят. Потекъл медът, намножили се насекомите и дори потомците на онези древни зъбати влечугоподобни птици претърпели странни метаморфози. Сдобили се със заострени човки на мястото на хапещите зъби, те кълвяли семената и улавяли насекомите, които всъщност не са нищо друго, освен преображения на нектара.

По цялата планета се ширнали ливади. Бавното издигане на континентите, което започнало още в ранната епоха на цветята, охладило световния климат. Дебнещите влечуги и черните немирници с ципести крила по крайбрежните скали изчезнали. Само птици, топлокръвни машини с бърза обмяна на веществата, летели из въздуха вече.

Бозайниците също оцелели и се отправили към нови места, може би немалко озадачени от внезапното си господство след изчезването на гръмовните влечуги. Много от онези, които предимно ровели в шумата и хрупали листата в гората, се осмелили да се покажат на откритите слънчеви поляни. Тревата има високо съдържание на силициев двуокис и изисква нов тип здрав и устойчив емайл на зъбите, но семената поглъщани със снопчетата трева били много хранителни. Един нов свят се открил за топлокръвните бозайници. Появили се големи тревопасни животни като мамута, конете и бизоните. Дебнещи приземи около тях се нароили месоядни зверове като вече изчезналия свиреп вълк и саблезъб тигър. Въпреки че тези същества се хранели с месо, техният живот също бил поддържан от тревата, която хранела техните плячки. Свирепата им енергия могла да се задържа на високо ниво както в горещите дни, така и в мразовитите нощи, благодарение на концентрираната енергия на покритосеменните растения. Тази енергия, с тридесет процента по-голяма от тежеста на цялото растение при някои от житните треви, се натрупвала в хранителни протеини и мазнини в огромните дивечови стада по ливадите.

Pisanello_-_Codex_Vallardi_2492-00

В покрайнините на горите, едно странно, старомодно животно все още се колебаело. Тялото му било тяло на катерач по дърветата, и въпреки че било яко и възлесто по нашите човешки стандарти, то било в този свят, открил се внезапно пред погледа му, едно слабо мъниче. Зъбите му, макар и достатъчно твърди, за да дъвчат жилавите плодове на гората, не били острите като саби зъбци на големите котки. Това същество било обладано от една страст – да се катери и да оглежда света с блуждаещо любопитство. Тичало малко сковано и несигурно може би на задните си крака, но само в онези редки мигове, когато се осмелявало да слезе на земята. Това било наследството от предишния му живот на катерач: имало ръце с подвижни пръсти, а не фини копита, с които да препуска в надпревара с вятъра.

Ако му е хрумвало да се състезава в този нов свят, нямало е почти никакъв шанс. Бивници, копита… и за двете се е появило твърде късно. Това животно било един вид непрокопсаник, преходен тип. Природата не се справила блестящо в неговия случай, сякаш се е поколебала и така и не могла да реши какво да прави с него. Може би именно затова в окото му проблясвала злобна искра, присъща на пария, комуто нищо не са дали и трябва да разчита на това, което може сам да вземе. Един ден банда човекоподобни маймуни от този вид – да, за човекоподобните маймуни говорим – се спуснали на ливадата. Така започнала историята на човека.

По неведомите мъдри пътища на природата тези маймуни ще се превърнат в човеци благодарение на цветята, които започнали да произвеждат семена и плодове в такива количества, че осигурили един нов, напълно различен запас от енергия, достъпен в концентриран вид. Колкото и впечатляващ да е бил бавнокрачещият, летаргичен свят на динозаврите, той едва ли би могъл да поддържа новата разнообразност на живота, която избуяла по цялата планета и проблясвала в своите експлозии сред дърветата. Долу на ливадата край потока, една от онези маймуни с любознателни пръсти обърнала с ръка камък и го вдигнала разсеяно. Групата се събрала с гърлени звуци и се запътила през високата трева да събира семена и насекоми. А онази маймуна все така държала камъка, помирисвала го и го подхвърляла. Харесвало ѝ да го държи. Нападението срещу животинския свят скоро щяло да започне.

Ако завъртим като филм на бързи обороти историята на тази първа човекоподобна група през първите един милион години, ще видим камъка в ръката да се превръща в кремъчна брадва и факла. Ливадите, гъмжащи от гигантски бизони и ревящи мамути, ще се превърнат в руините на един свят, изчезнал, за да нахрани ненаситните, множащи се, месоядни хора, които, точно като големите котки преди тях, непряко извличали енергията си от тревата. По-късно те ще открият огъня, а той ще промени жилавите меса и ще извлича енергията им дори по-бързо за човешкия стомах, лошо пригоден за свирепите нови навици на човека.

Крайниците на този нов вид ще се удължат и човекът ще закрачи по-решително сред тревата. Откраднатата енергия, която ще му позволи да се разпростре на всички континенти, в един момент ще секне. На големите стада от ледената епоха им било писано да изчезнат. Когато това се случило, друга ръка, подобна на онази, сграбчила преди много време камъка край реката, забрала шепа тревни семена, разглеждайки ги съзерцателно.

В този момент, златните кули на човека, роящите се множества на потомството му, неговите въртящи се колела, огромните знания, съхранени в библиотеките му, просветнали бегло в онова растение предшественик на пшеницата – няколко семена в кална шепа. Без дара на цветята и безкрайното разнообразие на техните плодове, човекът и птицата, ако биха оцелели въобще, биха били неразпознаваеми. Археоптериксът, влечугото-птица, все още би ловил бръмбари по ствола на секвоята. Човекът би бил все още нощно насекомоядно, захапало буболечка в мрака.

Тежеста на едно венчелистче е променила света в това, което е днес нашият свят.

WA_RS_WS_II_29-a-LКаменоломка, цветето, пробиващо си път през скалите. 

 

Сред илюстрациите към този текст са рисунки на Пизанело, Дюрер, Якопо Лигоци и Джон Ръскин. 

Превод от английски Олга Николова.

 

из брой 15, „Ум царува, ум робува, ум патки пасе“ (юни 2016)

 


 

Да пишем за природата

Тед Хюз

Из Poetry in the Making (Faber & Faber, 1967), със съкращения. В Poetry in the Making са събрани текстовете от радио предаване за деца по BBC, „Слушане и писане“. 

Свали txt.

 

Какво гледат всички тези хора, седнали в шезлонги на плажа? Гледат морето. Но морето си е море, всеки знае как изглежда морето и не е нужно да изминем двеста километра като някои от тези хора, само за да проверим дали е още там. Знаем, че то не може да избяга.

Тогава какво правят всички те, взиращи се там в морето?

Ами именно това – взират се в морето. Не говорят много-много, не пресмятат големи числа наум, не чакат да изскочи чудовище. Ако ги попиташ какво правят, ще ти кажат: „Гледаме морето, какво друго да правим!”

Разбира се, някои могат да кажат „Печем се на слънце”, но това едва ли е вярно – нима са изминали цялото това разстояние до морето, за да се пекат на слънце? Биха могли да го правят и в собствения си двор, ако искаха само слънце. Не, не, те са на плажа първо за да видят морето, после заради слънцето и на трето място, вероятно, заради другите хора.

Ако се съмнявате в думите ми, изчакайте просто да завали и да се надигне вятърът, който раздухва пясъка на ивици и опръсква крайбрежните алеи със ситна роса. Тогава хората се качват на автомобилите си, отиват колкото се може по-близо до морето и там се паркират със затворени прозорци и пуснати транзистори. Седят, ядат сандвичи и се взират в морето през стъклото на колата.

Какво виждат в морето? На този въпрос не е лесно да се отговори.

Кораби не търсят там, макар че въодушевено ги посочват, когато се появят, димящи на хоризонта. Не чакат и необикновена приливна вълна, която би ги помела от местата им. Хората не знаят какво търсят с поглед. Привлечени са към морския бряг като карфици към огромен магнит и там стоят. Просто им харесва, удоволствие е за тях.

whistler-nocturne-blue-and-gold-southampton-waterДжеймс Уистлър, Nocturne: blue and gold – Southampton Water, 1872.

Същото е и с други природни гледки, когато са просторни. Най-добре е да има вода някъде, но дори и да няма, това не би ни попречило. Повечето от нас са се возили по път, който се вие нагоре до някакво открито възвишение, където пред нас внезапно се ширват долини и реки или се откроява височината на планина. Всички ахват. Спри – погледни! Това се случва толкова често, дори бих казал – неизбежно, че местните кметства правят специални паркинги по пътя, а понякога даже и будки за сладолед има на такива места, и всичкото това – за любителите на красиви гледки. Изскачаш от колата или автобуса и насочваш фотоапарата.

И всички малко или много сме запознати с пейзажа в живописта. След портрета, това, предполагам, е най-разпространеният вид живопис. Първо хората, после гледката. Каква особена магия упражнява над нас пейзажа, щом толкова от най-великите ни художници цял живот са се опитвали да хванат същността на тази или онази природна гледка. А какви суми са готови хората да платят, за да окачат на стените си дори съвсем обикновени пейзажи, дори скучни пейзажи, сякаш добавят прозорец с гледка към самотната шир на Конемара, към крайречни кални ивици с диви патици тук-там, или към поле с крави.

Със сигурност не сме, всички ние хората, тайно влюбени в природата! А може и да сме. Кой би посмял наистина да твърди, че не сме тайно влюбени в тревата и в дърветата, по възможност – когато са далеч от къщите, или ако има къщи, то когато са от селски тип, колиби или чифлици. В крайна сметка, кое, ако не именно някаква луда любов, ни кара да окачаме по четири пейзажа в купетата на вагоните, когато през прозореца в повечето случаи не виждаме нищо друго, освен пак пейзажи, в които се взираме заедно с останалите си спътници? Тези картини може би са там за моментите, когато влакът навлиза в град или сред сгради на вид безпризорни. Но дори и така да е, защо четири? Две биха били напълно достатъчни.

Каквито и да са причините, местата с красива гледка, както ги наричаме, будят нещо у всички нас. Когато не успяват, то е защото не ни харесва тълпата и тогава или си намираме друго място с природна красота, все още не много популярно, или се цупим като деца, които отказват да ядат въобще, защото са им взели парчето торта, и казваме, че мразим да излизаме извън града и че ни прилошава от толкова зеленина. Като цяло обаче хората веднага разпознават местата с особена природна красота и им се радват.

Подобни места обикновено са известни с едно – тяхната дивост. И колкото са по-диви, макар в някакви граници, толкова повече ни харесват. Какво ни дават такива места? Те ни отмарят. Хората всъщност идват, за да си починат, да се възстановят и да си възвърнат духа и доброто настроение. Но защо да не могат да се отморят пред телевизорите си или в парка? Защото факт е, че не могат.

Особеното на тези места на природна красота, онова, което ни дава чувство на покой и облекчение, е състоянието на духа, в което те ни въвличат. Пред нас са останките на света такъв, какъвто той някога е бил навсякъде. Те ни пренасят в средата, в която са живели нашите предци преди 150 милиона години – достатъчно време човек да започне да се чувства у дома си дори и в съвсем диво място, каквото е била земята преди появата на цивилизация. Цивилизацията е сравнително ново нещо, все още ни напряга, опъва нервите ни – човекът още не я усеща като дом и има нужда да отиде на почивка в старата домашна среда. Само там древните ни инстинкти и чувства, чрез които живеят телата ни, се отпускат като у дома си, на своя земя. Сякаш тези места са генератори, където можем да презаредим изхабените си батерии. А с какво ги зареждаме, с какво електричество? Тези праисторически чувства, тези удовлетворения, които ние дори не съзнаваме, освен като усещане за нещо приятно – те са като преливане на кръв, а в дивите места те се издигат на повърхността и ни освежават, обновяват ни. За някои хора дори мисълта за тези места е отмора.

И може би именно затова толкова ни харесва да виждаме такива места пресъздадени в картини или в думи – те събуждат у нас чувства, които са насъщни за здравето ни така, както водата е необходима за растенията.

Ето един пасаж от поета Едуард Томас, който доста ясно показва какво имам предвид. Това не е стихотворение, или поне не е написано в стихотворна форма. То е описание на морето и Томас явно изпитва именно онези чувства, за които говоря, когато се среща с морето една ранна утрин. Мисля, че това е хубаво описание на начина, по който повечето хора възприемат морето в това негово типично състояние.

Морето… не се е променило и не се е смалило и увеличило като земята; то не е затоплено от слънцето: то е чудовище, застинало във времето, спи и стене пред портите, зад които хора и животни са се преобразили до това, което са днес. Всъщност тази студена, съдбовна стихия с безчетното си беззвучно население пробужда копнеж, сякаш бихме могли да разсеем мъглата и да се върнем в зората на самото време, когато морето е било невъобразимо и непреодолимо, когато земята тъкмо се е надигнала над водата и отново е щяла да потъне: тя се превръща в онази пустош, където всичко, освен смъртта, е непознато или несигурно; стихия, изливаща в ума ни мислите на хора, които са гледали към планини, гори, блата, недокосвани от човешки крак, в ръмящата зора на света. Морето е точно такова, каквото е било когато планина, гора и блато са били неподатливи врагове и видът му възобновява древния страх. Съвсем отчетливо си спомням една утрин, когато това възобновление беше пълно. Още по тъмно, вятърът се надигна поривисто под ниското сиво небе и чучулига пееше някъде сред шумящи жълтуги и стенещи порти, и дълбоко поетия дъх на пълния прилив. Още не беше се развиделило, когато чайките започнаха да се вият и кръжат, и да се отпускат по въздушното течение като на пенлив водовъртеж или сняг на парцали. Те се виеха между мачтите на кимащи рибарски лодки и се целуваха, и се разминаваха покрай стръмните скали на малкия залив, чиито черни очертания обливаше пяната на тъмното море; и нямаше нито един човек сред лодките и сред сивите къщи, който да погледне над стените на залива към призрачните стълби и морските порти на черния нос, чиито отвесни скали се извисяваха… като гигантски идоли. Високите скали бяха обрасли в храсти, с люспи от лишеи, стъпили във възглавнички от лъжичниче и звездан и бяло плюскавиче. Бе настръхнало море, не буреносно, дори никак, а настръхнало, тъмно и студено в бавната, безцветна зора, тъмно и студено, и необятно; а по ръба му земята коленичеше, поднесла песента на малка прехвърчаща птичка и красотата на мънички цветя, бели и златни, в дар на тези идоли. О, те бяха страшни. Но морето бе още по-страшно…

Този текст има толкова силно въздействие, поне за мен, благодарение на почти зловещото описание на морето, което помрачава чучулигата и портите, и лодките, и чайките, и мъничките цветя – тези дребни живи нещица – самата противоположност на необятното, мъртво, тъмно море.

И именно това прави пейзажите ценни за нас: не просто присъствието на природните стихии, а срещата между стихиите и живото, най-често човешкото. Както споменах вече, става дума за човешки чувства, за онези човешки чувства, които пейзажът ни кара да осъзнаем. Вземете например това изречение: 1 500 акра, паркова площ и букова гора, с голямо езеро и гледка към Чилтърнските хълмове в далечината. Какво означават тези думи? Те почти нищо не ни говорят. Звучат като лошо написана обява. Но когато същите тези хълмове се явят пред нас изобразени от английския художник Търнър – най-вероятно те ще се окажат незабравимо място. Той ни го е показал чрез мощно, наситено чувство.

Трудно е да се опише пейзаж с думи, разбира се. Дори и в една малка нива има безкрайно много детайли, които и съвсем бърза акварелна рисунка по-добре би хванала от думите. Но думите могат да предадат чувството. В следващото стихотворение например, вижте колко ярка картина можете да си представите: стихотворението се казва „Вирджиния”, името на един от южните Американските щати, и е от Т. С. Елиът:

Червена река, червена река,
Течаща мудно жегата е тишина.
Както реката стихва, щението
Не стихва. А ще ли жегата
С едния вик на присмехулник
Да помръдне? Притихнали
Хълмовете чакат. Пурпурните,
Белите дървета – чакат, чакат,
Бавят се, изгниват. Живи,
Неподвижни, а винаги в движение
Железни мисли с мен дойдоха
И си тръгват с мен:
Червена река, река, река.

Ако сте като мен, това стихотворение създава в ума ви наситена, ярка представа за място. Сякаш можете да го нарисувате. Но в същото време какво точно ни описва? Пурпурните дървета близо ли са до белите? Тези порти на градина ли са или на нива? Близо ли са до дърветата или са до реката? Има ли наоколо къщи? А дърветата къде са – покрай реката или по хълма? Стихотворението не ни казва. Тогава как успява да създаде толкова въздействаща картина? То успява да създаде ярка представа, подобно на предишният откъс, като създава мощно и ярко чувство. Това, което стихотворението описва е чувството за бавност, завладяваща стихналост, застинало време, жега, сухота и умора, с нотки на гнетяща опасност, като горещ следобед, в който ей сега ще засвятка и загърми, ленив ден в занемарено място, много на юг. Всичко се съдържа в бавното лъкатушене на фразите. Може би добър начин да го схванете е да си представите, че това са думите на самата река, която описва натежалия си ход през вцепенената от жега земя. Хълмовете, портите, белите дървета, лилавите дървета, всички те минават, движат се макар и неподвижни, като отражения по повърхността, под която реката бавно пътува.

… Живи,
Неподвижни, а винаги в движение
Железни мисли с мен дойдоха
И си тръгват с мен:…

Тези стихотворения са ценни, защото в някои отношения те са по-хубави от действителните пейзажи. Чувствата, които ни завладяват по объркан и мигновен начин, когато сме на самото място, тук са концентрирани, изчистени и засилени. Много често хората, които от време на време имат хъс да пишат поезия, изпитват това чувство – когато видят някаква поразителна гледка или усетят неповторимата атмосфера на някое място, те изпитват силно желание да я уловят по някакъв начин, да открият и пресъздадат същината на мястото, да почувстват пълната наслада от него. С пейзажите това е изключително трудно, защото те съдържат толкова много детайли, представят ни толкова много видими неща, че ние не знаем откъде да започнем, а ни трябват само онези няколко ключови детайла, които да открият път на вълнението, на човешкото в нас, на дълбокото ни усещане за мястото.

 

Превод от английски Олга Николова.

из брой 8, „Светоглед“ (октомври 2014)

 


 

Обитателят на източния склон

Су Шъ

След няколко чаши вино и хубав обяд аз, Обитателят на източния склон, се облягам на масата, загледан в белите облаци отляво или в бистрите води отдясно. И външните, и вътрешните врати на моя дом са широко отворени и през тях в стаята нахлуват далечни хълмове и върхове. В такива мигове стоя сякаш дълбоко замислен , но същевременно свободен от всякакъв размисъл. В това състояние така ненаситно поглъщам изобилието на разгърналата се пред мен природа, че почти ме дострашава колко ли дълго още бих съумял да се задържа в прилична за човека форма.

 

Из “Записки от Източния склон” (превод от старокитайски Крум Ацев, Народна култура, 1985г.)

 

eleventh_a_vid_thumb

 

из брой 8, „Светоглед“ (октомври 2014)


 

Какво ме движи

Б. Р. 

* * *

Аз съм  –  стъпка  след  стъпка –

аритмична  пътека,

като  тайна  оплетен

в коренища  и вени.

И съм диря лисича,

и се вия полека  –

от  глава до пети  съм

обрасъл в зелено.

Или  мащерков  мирис  съм,

лудо порасъл

под  влажните ноздри

на  гладно  сърне.

Аз съм всъщност високо

кръжене на  ястреб

със затворен  във себе си

кръг от небе.

 

* * *

Да  улавяш  как тънко светлеят

снопчетата  трева  по  хълма,

на душата ми в ниското пеене

да се вслушваш,  когато стъмва;

и  когато  нещата  порастват

мълчаливи  край  нашия огън  –

до света се докосвай

ласкаво,

светът е място  особено.

29108-large

Какво  ме  движи

Силата  на  минутите

отвътре  светещи,

почти прозрачен,

когато тръгвам

след  нощ  на  обич

в  планинско  селище

или  на  птица

в  окото  кръгло,

или  на  облак,

напомнящ  млякото,

когато  кипва

над  огън бавен,

след  дълъг  разговор

и  път  с приятели,

силата на дома им

странна;

силата на нещата

вградена в ритъма

на дъждовете тъмни

и на спокойните,

силата от която

сега мъчително

и с коси стъпки

танцува конят ми…

 

из брой 14, „Вҧтърница“ (март 2016)

 


 

Първо послание на Свети апостол Павла до коринтяни (глава 13)

И да говоря всички езици човешки, и дори ангелски,
щом любов нямам,
ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека.

Да имам пророчески дар и да зная всички тайни,
да имам пълно знание за всички неща
и такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, –
щом любов нямам,
нищо не съм.

И да раздам всичкия си имот,
да предам и тялото си на изгаряне, –
щом любов нямам,
нищо ме не ползува.

Любовта е дълготърпелива, пълна с благост,
любовта не завижда, любовта се не превъзнася,
не се гордее, не безчинствува,
не дири своето, не се сърди, зло не мисли,
на неправда се не радва, а се радва на истина;

всичко извинява, на всичко вярва,
на всичко се надява, всичко претърпява.

Любовта никога не отпада, а другите дарби,
ако са пророчества, ще престанат,
ако са езици, ще замлъкнат,
ако са знание, ще изчезнат.

 

sangiuliano700

Пиеро дела Франческа, „Свети Юлиан“.

из брой 9, „Вечната тема“ (ануари 2015)

Очаквайте скоро новия ни юнски брой!