Човек от време на време се оглежда и установява, че вече няма поеми на научни и философски теми. Няма стихотворения върху митохондриите, гравитацията или танца на пчелите. Няма изложения за естеството на живота и търсенето на екзопланети в стихове. Няма химни, няма исторически поеми. Няма драматични монолози и повествования. Поетите дори и пролетта не смеят да възпеят, а любовта им, сравнена с проявленията ѝ в древните, в народните и трубадурските песни, несъмнено е, поетически погледнато, анемична и изпостеляла. В каква епоха живеем! На теория тази наша епоха е строго лирическа. Друга поезия, освен лирическата, няма, но на практика е ясно, че лириката, без съплеменниците си — другите родове, и без своя собствен род от жанрове, чезне, видимо и сигурно. Разлъката ѝ със съвременния начин на живот е напът да стане необратима. Не защото животът един вид ще я загърби, а защото знанието и техниките на поезията в нейната цялост и богатство могат да бъдат загубени, както това вече се е случвало в Европа през Средновековието.

Не малко хора тук биха скочили да защитават репутацията на Средновековието, която с много пот и труд и кривене на мисълта, университетските медиевисти успяха да преиначат до нещо приемливо. Сега дори е „некоректно“ да се критикува цяла епоха ангро. И да, тънки нишки свързват Античността със същинското възраждане на изкуствата в Готиката. Тук-там в някой манастир оцеляват ръкописи и тук-там някой продължава да пише. Народните песни и обреди запазват част от канавата, но унищожението, което причинява Средновековието (на Балканите следва и втора вълна на опустошение – от Османската империя) ми се струва безспорно, стига академичната ни кариера да не зависи от твърдения в противоположната посока. Факт е, че античната литература, със съвсем малки изключения, е оцеляла единствено като фрагменти. Сафо, Мимнерм, Архилох, Теогнис… съществуват само като късчета папирус и цитати. „За природата на нещата“ на Лукреций в единия от двата оцелели ръкописа е изровен в германски манастир от бившия папски секретар Поджо Брачолини по щастливо стечение на обстоятелствата. Катул оцелява в едно томче като по чудо! В пиесата си „Изобретяването на любовта“ съвременният английски драматург Том Стопард описва красноречиво въпросния преход през вековете:

Говори един от персонажите, Оксфордският професор и реформатор Бенджамин Лоуит:

Всеки, който е имал секретар, знае, че написаното от Катул вече е било пълно с грешки още на втория препис, което ще рече, по време на първото римско нашествие в Британия: а най-ранното копие, стигнало до нас, е писано около 1500 години след това. Само помислете за всички тези секретари! – всичките грешки, породили поредици от други грешки, от папирус на папирус, и от последните разпадащи се свитъци до първите модерни кодекси на пергамент, след които предстоят още 1000 години преписи, в борба с предизвикателствата на менящи се шрифтове и правописни правила, и липсата на всякакви препинателни знаци – а да не говорим за плесена и плъховете, за пожарите и наводненията, и за неодобрението на християнските свещеници, довели до почти пълното унищожение на написаното, докато то минава от писар на писар и – този бил пиян, пък на онзи му се спяло, трети бил напълно безскрупулен, а сред трезвите, будните и прилежните, някои не знаели латински, а други – още по-зле – се мислели за по-добри латинисти от самия Катул – докато! – най-накрая! – проскубан и рошав като куче, което се е преборило със страшни врагове, за да се добере до дома, през прага на италианския Ренесанс се строполясва със сетни сили единственият оцелял свидетел на тридесет поколения небрежност и глупост Веронският кодекс на песните на Катул; който почти веднага отново е загубен, но не и преди да бъде преписан и да се възползва от още една последна възможност за грешки. И ето ви основата за възстановяване на стиховете на Катул – в копието, което отива в печатница за първи път, във Венеция, преди 400 години…

И добре, че кучето стига до прага!

„Страшните врагове“, посочени в този монолог, са небрежността и глупостта. За да обясним обедняването на съвременната поезия, ние трябва да добавим към тях и невежеството и липсата на въображение, които са двете страни на една и съща монета. А всичката суетност, която като ръжда прояжда цялата ни литература в момента, нека да квалифицираме просто като глупост. Едно от най-трудните неща за проумяване се оказва тази проста мъдрост в думите на Езра Паунд: „Абсолютно съществено е да се пише великолепна поезия — и няма никакво значение кой я пише.“ Ще поясня, че тези думи крият и заръка: да се даде път на великолепието.

 

Поезията се корени в обредността, тоест, в това, което свързва хората в общност. Най-древните запазени песни на човечеството са обредни: химни и диалози, изпълнявани като част от обредите.

 

Тя е богинята на радостта, пременена в прелест,
закичена с чар, обаяние и веселие…

Химн на Ищар, ок. 2000 г. пр. н. е. (Foster 2005, 68)

 

Жали Еана (домът на небесата, храмът)…
Жали за цветята — вече не цъфтят…
Жали за ечемика — вече не изклася.
Жали за къщите и стадата — не се множат…
Жали за реката, която не пои долината…
Жали за градините, и няма вече мед и вино…
Жали за горите — тамариските не растат…

„Жалба за Таммуз (Думузи)“, част от обред, отбелязващ края на лятото.

Че обредността е в основата дори на епоса, който вероятно произлиза от описанията на делата на боговете в химните, личи и от нашите Маркови песни. Сравнете този химн от „Риг веда“ :

Ще възпея делата на Индра, гърмовержецът, първият.
Той уби змея, отключи водите, строши планината и рукнаха извори…

и песента за Марко:

– Я излезни, змийо тройоглава,
я излезни да се обидеме!
Запрела си цареви друмове,
запрела си той тесни клисури.
Ка излезна змия тройоглава,
силна пойде, Бог да я убийе.
Ка йе пошла змия със три глави,
една глава нависоко дигна,
нависоко, изпод ясно небо,
а другата по хубава земя,
трекя глава по стредека пойде.
Кога прйиде на Марко юнака,
кога прйиде Маркоте да гълтне,
притрескала змия, примълскала.

В друга песен, отново подобно на Индра, Марко отключва водите:

Шетба шета Марко Кралевике,
шетба шета по гора зелена,
да излови един сури елен.
Шетба шета три дни и три нощи,
веке Марко вода не намери
да улади гърло юнаково…

Ка разшета по гора зелена,
го намери това суво дърво,
посве суво, на въро зелено;
та го фати с тежка боздугана,
го изтроши комат по комата,
и му строши дванайсе ключови,
та протекоа дванайсе извори.

Архаиката в тези песни е очевидна.

Още по-любопитен пример дава „Одисея“, в която се провиждат фрагменти от слънчев мит. Тези фрагменти са описани за първи път от Гилбърт Мъри в „Развитието на Омировия епос“(1924г.). Мъри започва с наблюдението си, че Одисей е по-скоро фолклорен герой и не изглежда да има много общо с Троя. Историята на Одисей е по-скоро свързана с тънкостите в измерването на времето, с календара.

Целта на научния календар винаги е била да установи периодичността на съответствие между двата цикъла, или кога Новата луна съвпада със зимното слънцестоене и Слънцето и Луната започват своя живот заедно. (В интерес на истината двата цикъла са несъизмерими, но това е относително ново откритие.)

Мъри отбелязва, че старите гърци са използвали различни схеми — двойна година, период от четири години (опрделящ и честотата на Олимпийските и Питийските игри), от осем години, но времето все се изплъзвало и двата цикъла се разминавали. В крайна сметка, успели, що-годе, с тъй-наречения Цикъл на Метон:

или Големия ениаутос от деветнадесет години. На последния ден на деветнадесетата година, който според древногръцкото броене бил също така и първият на новата година, Новата луна съвпадала с Новото слънце на зимното слънцестоене; наричали го “Срещата на Слънцето и Луната“…

И тъй, Одисей кога се връща при Пенелопа? Датата е дадена с точност, която е съвсем необичайна за епическата поезия. Той се връща в Итака „точно когато изгрява онази най-ярка звезда, предвестник на дъщерята на Зората“ (ν 93). Одисей се завръща при съпругата си „на двадесетата година“; тоест, той идва с идването на двадесетата година, точно когато свършва деветнадесетата (ψ 102, 170; ρ 327, β 175). Той идва с Новата луна, в деня, който атиняни наричали „Старо-и-ново“, „когато единият месец изтънява и следващият започва“ (τ 307, ξ 162). Тази Нова луна била също денят на честването на Аполон или фестивалът на зимното слънцестоене (υ 156, φ 258) и бил през зимата. Срещата на Одисей и Пенелопа съответства точно на срещата на Слънцето и Луната.

Една от [гатанките на Клеобул], записана от Диоген Лаерт, гласи: „Един баща, дванадесет деца; всяко от тях има по тридесет деца, всяко наполовина черно и наполовина бяло; макар безсмъртни, умират.“ Що е то? Отговорът е „Годината“ или по-скоро Ениаутосът от 360 денонощия, които отмират. Ще се изненадаме ли да научим (ξ 20) тогава, че Одисей има 360 диви свине и че всеки ден едно от тях умира? И можем ли да пренебрегнем другите слънчеви характеристики, които носи Одисей: че Слънцето му е съперник и враг; че отива в подземния свят на запад, посещава царството на мъртвите и излиза отново съвсем на изток, където „живее и танцува дъщерята на Зората и където Слънцето изтича“ (μ 3); че бива занесен заспал у дома, във вълшебна лодка, като Слънцето на Мимнерм [„в златна чаша на устните на Океан“— бел. пр.], от феаките („тъмните хора”), които дори и най-далечните пътешествия извършват за двадесет и четири часа (η 326); че живее на остров в морето, „нисък, отделен от другите, най на запад от всички“ (ι 25 и сл.), описание, което, колкото и да се мъчим, не можем да изтълкуваме като Итака; че хвърля стрели надалече; че смъртта му идва от морето; и че като повечето Годишни царе е обречен да бъде убит от сина си?

(The Rise of the Greek Epic, 210-212)

Разбира се, Пенелопа тъче и разплита тъканото, както луната расте и тънее.

 

Да видиш в епическия стих далечен потомък на химн е като да видиш в птицата и змията общ предшественик. От друга страна, родството на одата (възхвалата) и елегията (жалбата) с архаичните химни, или на любовната лирика с обредите на свещения брак е очевидно. Въпросът е: как от това „биоразнообразие“, от всички форми на живот, които поезията е развивала през хилядолетията, сме стигнали до монокултурата на съвремието? Монокултурите, както знаем от биологията, са слаби и уязвими. Един по-силен вятър би могъл да отнесе цяла моногора. И все пак, как стигнахме до тук?

Моите отговори на този въпрос са два: първо, от невежество, поддържано в нашия случай от комунистическия режим, а после продължило да расте по инерция – от тъпота и от желание да сме в крак с модата; и второ, като следствие от тясното специализиране на човешките занимания – глобална тенденция, която е отредила на поета да се занимава с чувствата си и да се присъедини към всички други артисти, чиято работа вече е да ни забавляват (какво друго?!). Тъй-наречената духовност в този наш свят е стока със свой рафт сред рафтовете в книжарницата.

Големите постижения на световната поезия и най-ранните и хубави образци на жанровете, независимо дали тези жанрове имат име (знаем, че в нашите стари песни те нямат) биха могли да се съберат в петнадесетина тома. От тези петнадесетина тома нито един все още не съществува на български. У нас от поне сто години насам винаги има значение кой превежда, събира и пояснява нещата, доколкото ги превежда и пояснява, а не какви форми на живот добива нашата култура. Затова продължават да се преиздават невъзможно лоши преводи, като издателствата ясно показват, че повече ги интересува да изкарат някой лев от желанието на парвенюто да си купи книга с твърда корица и гръб от „еко“ кожа, — толкова кожа, колкото и съдържанието на книгата е поезия — отколкото да инвестират в развитието на живия талант и културата на страната си. В най-добрия случай нашите издатели с едната ръка рушат, а с другата хвърлят напосоки тухли. Преводачите и анотаторите, от своя страна, съдейки по реакциите им, когато ги критикуват или ги пренебрегват, както прави кажи-речи цялото общество, ясно се вълнуват повече от това как изглеждат и как са се представили (имиджа!), вместо от това дали са свършили добре работата си. Самите поети пък са се свили в миши дупки от страх да не се окаже, че не си разбират от занаята, и с едно-две изключения, дрънкат на една струна на безопасно разстояние от всичко, което би могло да бъде от значимост не само за по-тясната общност на занимаващите се с изкуство у нас, а и за обществото като цяло. Каква значимост всъщност! Само истината има значимост за хората. А нали за да е истина нещо написано, то авторът му трябва да знае за какво говори! Нали за да напише, че „лозата пада на гирлянди по синорите“ или за да опише алегоричната сила на бора „с изправения му гръбнак“, поетът трябва не само да е забелязал тези неща, но и да ги е проумял! …

Едно е сигурно, пристъпващият към поезията днес е обречен да се лута в лабиринта на посредствеността, докато сам не стане брънка от него. Вместо дворец с отчетливи крайъгълни камъни и здрави основи, пък ако ще и с паднал покрив и срутени колони, той заварва купчина тухли и насип пясък. Камъните са още в реката. Зидари наоколо се не виждат. А нима човешкият дух не заслужава простор и прохлада, „дом, достоен за някой планински бог“, както беше написал някъде Торо, или „хладен храм“, в който умът да намери спокойствие, по думите на Витгенщайн?

 

*

И докато става дума за постройки в името на общността, нека да цитирам Гилбърт Мъри отново, този път относно появата на крепостните стени на полиса (чието значение е много по-близко до нашето „общност“, отколкото до съвременната идея за „град“):

Опасващата стена от камъни — полиса; стената, която той [арийският земеделец, загубил пасищата и огнището си], заедно със събратята си, мъже, говорещи на различни езици и почитащи различни богове, обединени от нуждата, изграждат като бариера между себе си и враждебния свят. Вътре зад стената можеш да си поемеш въздух. Вътре можеш отново да бъдеш човек, а не уплашено животно. Стената е построена, казва ни Аристотел, за да могат хората да живеят, но вътрешната мотивация е — за да могат да живеят добре. Полисът е кораб насред огромното море, казва персонаж на Софокъл (Ant. 191), чието спокойно плаване е първото условие за разбирателство и вяра между хората. Старата Коре [Персефона]… променя вида си и се появява на монети с корона, изобразяваща крепостна стена. Полисът се е превърнал в самата богиня, обединяваща всички в него…“ (58).

(За африкански мит с подобно виждане за общността и връзката ѝ с поезията, виж „Лютнята на Гасир“.)

Важното в този процес, който описва Мъри, е не нуждата от защита от „враждебния свят“ — в случая Мъри визира големи катаклизми и преселения — а нуждата от съзидание, което да отстоява на разрухата, да отстоява на всичко, което разсейва, раздробява и омаломощава духа. И неслучайно богинята, която поема короната с крепостните стени, е Коре, въплъщение на самата идея за възраждане, на самата способност за обновление.

Поезията се корени в това, което свързва хората в общност. Това са чувствата, които определят порядките ни, историите, които ни задават йерархии от ценности и общи цели, знанието за природата или за взаимосъдържанието на нещата и нашето място сред тях, знанието, ако щете, за митохондриите, гравитацията и танца на пчелите, танц, несъмнено породен от същата природна сила, която ни е дала и хорото, и стиха, и архитектурната колонада.

И тук, уви, опираме до проблема със специализацията.

Всеки човек трябва да усъвършенства някакъв майсторлък. Ако не ще или смята, че никой не може да му каже какво да прави, рискува да пропадне в безсмислието на собственото си минало. Ще рече, ако някой ден понечи да се събуди. Умът се развива чрез умения, както дървото расте, разклонявайки се в клони. Човек не може да се усъвършенства „като работи над себе си“ в някаква абстракция. Може да усъвършенства способността си да се изразява точно и ясно (все по-рядко срещано умение!), може да усъвършенства ръката си в жестовете с длетото и чукчето, може да постигне виртуозност на слуха или възприятията си за цветовете, може да развие максимално способността си да превежда понятия от човешки език на машинен код. И т.н. Но както се надявам да е станало ясно, усъвършенстването на човека означава усъвършенстване на неговите възприятия, способности и жестове. И чрез това усъвършенстване човекът овладява себе си — познава своите граници и сила, умът му расте, сърцето му заяква, духът му става деликатен, жестът — прецизен. А всичко това, на свой ред, му позволява — в нещата, които зависят от него — да бъде добър, тоест, да живее добре.

Истинският майсторлък обаче не се състои просто от виртуозност. По какво познаваме майстора? По добре свършената работа. А работата без грижа за последствията и без грижа за благото на общността, безчестната работа не може никога да бъде наречена „добре свършена“. Мошеничеството и мърлявостта вървят ръка за ръка. Няма ли стремеж към доброто, няма ли готовността да поемеш отговорност за създаденото от теб, не можеш да имаш претенции към майсторството.

Днешният свят обаче вече е изграден на една абсолютно противоположна нагласа — всеки трябва да е специалист по нещо, а за останалото да се обляга на други специалисти, като отговорността в този процес на верижна облегнатост има тенденцията да се изпарява яко дим, а стремежът на индивида към доброто става на практика невъзможен, донкихотовски, обречен. Този проблем е описван многократно и по-добре, отколкото аз бих могла да го представя тук (виж есето на Уендъл Бери). Важното е, че ние, децата на това краевековие, имаме пред себе си заварено положение — един нездрав, мрачен, пиян от безпокойство свят, в който всеки отделен човек, като къртица копае в своето специализирано тунелче.

И така с митохондриите се занимава невробиологът, с гравитацията — астрофизикът, а с танца на пчелите … Самюел Бекет! Шегувам се, разбира се (вижте „Молой“). С пчелите се занимава апиологът. А поетът се занимава със себе си, и когато имаме късмет, с езика. И той дотолкова се занимава със себе си (с чувствата си най-вече), че не смята за свой дълг да се занимава дори и с поезията, точно както невробиологът не смята за нужно да се занимава с анатомията на крайниците, а пък какво остава за организираните движения на тези крайници в някаква хореография — и какво остава за организираните движения на крайниците на пчели в сложната им хореография, диктувана от гравитацията, положението на слънцето и въртенето на вселената! Полетата са очертани, коловозите водят право напред.

Какво ни остава?

Да се надяваме, че някоя Лукрециева частичка все пак ще свърне от коловоза.

 

 

Илюстрации: дискът на слънцето от староегипетски папирус; монета от Синоп, изобразяваща Афродита с корона с крепостни стени и Аполон с лира в лявата ръка и плектър в дясната, седнал на омфал (330 – 300 г. пр. н. е.); рисунка на римския акведукт Пон дю Гар в Ним; заглавна страница на италиански ръкопис на песните на Катул от края на XVв.