След като написах това есе, благонамереният ми редактор ме посъветва да не хвърлям читателя направо в дълбокото, започвайки с някакъв спомен, свързан с някакъв откъс от Витгенщайн. Подходът да бъде по-плавен – не скок от скалата в стихията на паметта, а спокойно навлизане в морето, или дори – защо не? – разходка с лодка край същата тази скала в тих слънчев ден в края на лятото. Добре, де… Да отблъснем лодката от брега…

В това есе става дума за непроницаемостта на човека. Всеки един от нас е в някаква степен непроницаем дори за най-близките си, дори – и в това е голямата енигма! – за самия себе си. В един дълбок, трагикомичен смисъл ние сме зрители на собствената си съдба. Пантомимата се разиграва на арената на нашето умозрение. Актьори сме самите ние. Драмата е често неустоимо красива. Но сюжетът ни се изплъзва. Сюжетът всъщност… Как приятен е надигащият се бриз от ръба на непознатото!

 

Фрагмент от римска статуя. Ватикан.

 

 

Има една случка с Лудвиг Витгенщайн, която съм запомнила от някаква книга, не се сещам вече коя. Наскоро си дадох сметка, че споменът ми, този образ в ума ми, е всъщност плод на въображението и се доближава до действителните думи от описанието на случката само по тангентите. Защо и как умът ми беше решил да преобрази елементите, макар запазвайки основния смисъл? Не бих могла да разплета неведомите асоциативни пътища на езика. И нима не пътуват така през епохи и умове всички образи?

Ето за какво става дума.

В моето въображение или памет, Лудвиг Витгенщайн е на плажа. Или по-точно, както в сънищата, Витгенщайн е двама души едновременно – той хем е на плажа, хем наблюдава себе си от затворения прозорец на къща недалеч от брега. Онзи Витгенщайн, който е навън, ръкомаха яростно, залита, препъва се, въобще, държи се по загадъчен, неразбираем начин. Всъщност навън има страховита буря и той с огромни усилия устоява на вихъра. Наблюдателят зад прозореца не разбира какво се случва. Пред очите му се разиграва нещо абсурдно, но и хипнотизиращо и  възвишено по някакъв непонятен начин.

Театър на сенките. Гръцка фигура от 1977г.

 

Този образ на човешката драма, на космическата пантомима, в която всеки един от нас ръкомаха срещу бурята, алегория на безкрайната ни самота, стоеше сред скритите пейзажи на паметта ми, като рядко посещавано, закътано място. Сещах се за него от време на време и си казвах — къде беше тази случка? За какво точно ставаше дума? И виждах ръкомаханията, тревите по дюната и стойката на човека до прозореца (с ръце в джобовете).

Ето че миналата година отново се сетих за този образ и сега вече трябваше да го намеря “в оригинал”. За последния час в един от курсовете по литература исках да наблегна на пантомимата, на “сюблимната / върховната измислица”, която е животът, по думите на Уолъс Стивънс, или както го е изразил в тези няколко реда от “Тринадесет начина да видиш кос”:

Косът се виеше с есенните ветрове.
Бе малка част от пантомимата.

 

Коя пантомима? — питах студентите.

Исках да дам примера с Витгенщайн.

Отне ми много ровене със странни ключови думи в интернет: Витгенщайн, плаж, ръкомахане, писмо… Помнех погрешно, че може би става дума за писмо. Плажът също беше елемент добавен от въображението ми, макар че е разбираемо защо морската буря и бушуването на душата са се свързали в една метафора. Накрая открих пасажа. Витгенщайн не споменава къде се развива действието, но ръкомахащият е “минувач”, тоест, ръкомаха на улицата. Стоящият до прозореца е жена, тъй че вместо ръце в джобовете, вероятно държи ветрило, кърпичка или ръкавици.

След връщането му от фронта на първата световна война, където упорито търси да бъде назначен на най-опасните позиции, Витгенщайн, наследник на една от най-заможните фамилии във Виена, решава да се откаже от цялото си богатство и да стане учител в начално училище на село.

В жеста на Витгенщайн има нещо приказно и ние знаем, от приказките, че именно онзи, който се откаже от парите, ще спечели наградата или мъдростта. Мъдростта в приказките, поне в нашите, винаги е по-ценна от всичкото богатство на света и то по една много проста причина. Мъдростта те учи да посрещаш непознатото с присъствие на духа. Имаш ли мъдрост, ще можеш сам да начертаеш пътека и в най-дълбоката пустош („пуста пустелия“, както се нарича в една приказка), където човешки крак никога не е стъпвал. Ще се справиш с въпрос, който никога не е бил задаван. Ще вникнеш в новото, ще можеш да го опишеш, опознаеш, назовеш. Мъдростта е дестилацията на опита в опитност, тоест, в принципи и разбиране на нещата. Парите, от друга страна, са неми и инертни. Те звънтят, но на нищо не ни учат. Приказките ни казват, че в криза или изпитание трябва да имаш мъдрост и сила, а не богатство. Това е елементарен, основен урок.

 

Мисълта е лабиринт.

 

Жестът на Витгенщайн е приказен, казвах. И той е не само приказен, а и поетичен, дори обреден в някакъв страховит смисъл. Посвещението на нещо, на философията в случая, се извършва с някаква жертва и за да бъде истинско, жертвата трябва да бъде доброволна. Витгенщайн прави всичко по силите си, за да направи невъзможно връщането на част от парите и имуществото към него.

Когато Витгенщайн обявява на семейството си какво възнамерява да направи, сестра му Хермине “в един дълъг разговор” сравнява желанието му да използва финия си, трениран ум, за да преподава на малки деца, с желанието да използваш свръхпрецизен инструмент, за да отваряш щайги. На тази реплика, според разказа на Хермине в “Спомени за Витгенщайн”, той отговаря следното:

Напомняш ми на човек, който стои зад затворен прозорец и не може да си обясни странните движения на минувача навън. Той не разбира каква буря бушува там и че минувачът може би със сетни сили се държи на краката си.

Хермине млъква и не казва нищо повече. Тя разбира, че бурята в случая е истинска. Бурята се вихри в сърцето и ума на брат ѝ.
Бурята е истинска — казваме. И все пак знаем, че става дума за метафора.

Косът също е „част от пантомимата“.
Пантомимата е представление и все пак истина, в този смисъл — “върховна”, възвишена измислица.

 

Колко често човек стои пред света в недоумение! Състраданието му тогава е една огромна като водата тишина.

Аз не искам да бъда косът, носен от есенните ветрове, а да разбера защо гледката на този танц на птица и вятър (или на минувач и вятър, на живот и смисъл) е едновременно плач и извисяване. Каква е тази божествена драма?

В “Среща в Гренландия” индианският писател Н. Скот Момадей разказва странна случка. Пътувал някъде в Гренландия. Въпреки студа, не можел да се откъсне от палубата, където пред очите му ледниците, бреговете, морето — целият свят — блестял с кристалните отблясъци на дъгата. След това, докато се разхождал по плажа недалеч от едно ескимоско село, се спрял пред парче ледник с формата на заешка глава. Ледът скърцал и стенел. Топял се под слънчевите лъчи и се пукал. Момадей започнал да хвърля камъни по него. Хвърлял, хвърлял — ледът стоял. По едно време откъм селото към него се затичал човек с пушка на рамо, който ръкомахал и говорел оживено. Момадей се уплашил, но бързо разбрал, макар да не разбирал езика, че човекът предлагал да му помогне и да стреля по леда с форма на заешка глава. Момадей отвърнал, да, моля. Човекът стрелял. Отхвръкнали парчета лед, но заешката глава още стояла. Ескимосът погледнал дружелюбно странника, обърнал се и си тръгнал.

“Ето какво ще да си е мислел той” — пише Момадей. — “Виж го този странник, този човек от един свят отвъд моите познания, отвъд моето въображение; идва тук в селото и веднага тръгва да убива ледниците. Струва ми се странно и безполезно начинание. Но и той е човек като мен. Ще му помогна, доколкото мога.”

 

Днес е вторник. Месецът е септември. Годината — 2020.

Днес тези три случки-образи, които витаеха в ума ми от известно време, като ту се гмуркаха като пъстърви срещу бързеи, ту се виеха като сокол над градина, ту се откриваха като почти зряло грозде, зелено-златно като планинско езеро, под лъчите на утринното слънце, — тези три образа, казвам, извадих най-накрая от паметта си и ги завързах на възелче, за който може да чете възелчета и за да си спомням и аз, когато се връщам към тях. Плетеницата е проста — колкото е по силите ми, защото и аз съм човек и дете на своето време.

 

Римска тъкан, археологически музей на Джонс Хопкинс.

 

 

Илюстрации: фрагмент от римска статуя в музея на Ватикана; гръцка фигура за театър на сенките, 1977г., музеи „Виктория“, Австралия; мозайка на лабиринт; римска тъкан, археологически музей на университета Джонс Хопкинс.