За кратък увод и първа част на откъсите от писмата на Давенпорт и Кенър виж тук. За втора част виж тук.

Част трета

 

 

ХК до ГД, 27 октомври 1964

Обичам този навик да се мисли във векове. Онзи ден местният доминиканец в проповедта си посъветва членовете на конгрегацията да не се чувстват толкова привързани към някои детайли в службата, които в крайна сметка са влезли в употреба „едва в XI-ти век.“

 

ГД до ХК, 7 декември 1964

Гледната точка като персонаж? Хенри Джеймс, доколкото знам, е първият, който разказва толкова тънка история. Значението на романа е в нас, ако го схванем. Джеймс просто намеква, внушава и ни подава детайлите.

Може би именно той усъвършенства иронията, до степента, в която е усъвършенствана.

Викторианците се научават да си общуват чрез тоналности. По-второстепенните майстори го показват съвсем ясно. … Действията в тези романи са прекалено груби, за да бъдат записани. Всичко клони към един застинал, неподвижен момент, който е средоточието, самата тоналност, чрез която усещаме същността на нещата.

 

ХК до ГД, 5 януари 1965

Да превеждаш не е много по-различно от това да имитираш човешки действия, свирейки на флейта. Според теориите на еквивалентностите, подобно свирене би било невъзможно, но Аристотел започва „Поетика“ с убеждението, че е постижимо.

 

ХК до ГД, 4 май 1965

Все повече и повече вярвам, че трябва да представиш стереоскопична картина на Сафо, като сложиш един до друг изпипани алтернативни преводи, дори по три наведнъж, поне за някои от стихотворенията. Като снимки на статуя от различни ъгли. „Окончателната“ версия, дори онази, която най-накрая успокоява съвестта на Давенпорт и така става окончателна за него, макар и да не се окаже такава през 2365-та година, притежава по-скоро психологическа, отколкото поетична завършеност. Знаеш по-добре от когото и да било, че много хубави неща се изхвърлят, за да се постигнат по-завършени хубави неща; „финалният“ превод просто отразява равновесието на твоите интереси (и тези на Гари) в момента, в който решиш да приключиш работата по определено стихотворение. Така, освен всичко друго, би оспорил косвено и идеята, че различните преводи задължително се конкурират, ако представиш сбор от различни гледни точки, вместо една окончателна версия. Завършеността е заблуда, дори и в идеята на Елиът за завършеността на дадена епоха; с нея Елиът изглежда иска да каже, че най-добрият превод на Ли Бо за 1916-та година е просто най-добрият постижим стил на английска поезия за 1916-та година. Елиът никога не е бил напълно наясно със стила като система от равновесия, между които човек маневрира; винаги мисли за вътрешния импулс, за човека или за периода, който се изчерпва; изчерпването е завършеността.

Ужасно е топло, а пък Марги се оказа с астма.

 

ГД до ХК, 11 май 1965

Когато не са изправени очи в очи, Стан и Джонатан се разбират, както се разбират току-що родила дива котка и сибирски вълк, иначе се отнасят един с друг с ледена учтивост.

 

ГД до ХК, 1 юли 1965

Доведеният баща на Гоген, заможен парижанин, имал цяла къща, пълна с изоставени деца и сирачета, които отглеждал заедно със собствените си деца, и у всичките запалил пламъчето на неделното си хоби – рисуването на пейзажи. Така че малкият Пол, сирачето с южноамериканска кръв (на инка), дете на някакъв далечен роднина, за първи път хванало четката рамо до рамо с побратима си, друго сираче, Клод Ахил Ароса, който по-късно се отказал от живописта и сменил името си на Ахил Клод Дебюси.

 

ГД до ХК, 17 януари 1966

Д‘Анунцио давал на любовниците си прякори. Маркиза Луиза Касати наричал Коре. Тя оставяла пауни да се разхождат в хола ѝ.

 

ХК до ГД, 19 февруари 1966

В какви нюанси на живия детайл се впуска сърцето ти! Свежа като момиче напролет е тази поема [поемата „Сидония“ на Давенпорт], и объркваща като нейния ум, стрелкащ се, бърз, менящ се, копнеещ, някак открит и обединен в себе си. Прекрасен подарък, за който ти благодаря.

 

ХК до ГД, 12 март 1966

„Важното е да можеш да си признаеш грешките, без да жертваш малкото късче истина, с което си се сдобил, извършвайки ги.“ – казва Ез [Езра Паунд] на Хенри Регнери, Рапало, 1959-та или някъде там.

 

ГД до ХК, 15 март 1966

Добър въпрос за традициите, довели до корицата на [списание] „Тайм“.

Ако искаш да се „върнеш чак до хетите“ (както казва Брекидж), има я главата сама по себе си, „Kopf als schicksal“ [„Главата като съдба“] на Фробениус, значението на главата като идентичност, което идва с акадците (но ти познаваш Гидион и по-добре от мен), процъфтява в Египет, и става нормално нещо в портретите на фаюмските ковчези.

Римските бюстове: от тялото се показва точно толкова, колкото и на корицата на „Тайм“.

Представянето на емблеми около главата (като фон, в реалистична перспектива или като висящи символи) е от Средновековието, като в иконите на светците с техните атрибути.

Ренесансови портрети: Белини, дел Пиомбо, Гирландайо, Пиеро ди Козимо, „Данте“ на Доменико Микелино, Феди с гърбавия нос [Федерико да Монтефелтро] на Пиеро дела Франческа.

После най-прекият предшественик на корицата на „Тайм“ е вероятно фронтисписът от XVII и XVIII век (както и отделни гравюри): фигурата, обрамчена със символи. Спомням си един такъв портрет на [Бенджамин] Франклин, който показваше сцената с хвърчилото, заедно с Прометей и може би дори със скачаща наоколо Минерва.

Плоският фон с емблеми изглежда оцелява след експресионизма: Ван Гог, Гоген, „Зола“ на Мане, 1868. „Мартели“ на Дега, 1879. Японските гравюри, влияние.

Томас Ейкинс: всички тези портрети на хора с инструментите им около тях, математици, физици, музиканти.

Сигурно си помислил вече за „Викът“ на Мунк: модел за композирането на пространството в „Тайм“ (самата картина е била корица).

Липсващата брънка е именно в портретите от края на века [XIX-ти век] в Скандинавия от разни художници като Леви Дюрмер, който е нарисувал Роденбах. Борис Арцибашев сигурно е донесъл тази традиция, както и Шаляпин, и двамата руснаци. …

Първите корици на „Тайм“ са съвсем като фронтисписи, с барокови свитъци, спускащи се отстрани.

Е – и как ти завиждам, че имаш време да рисуваш живи модели – една крачка пред Сезан си, който опитвал и опитвал, но така и не успял да престане да се черви, за да може да рисува от натура, нямало значение – мъж или жена. През XIX век в Америка уроците по рисуване от натура ставали с помощта на огледало – на всеки статив имало огледало за задно виждане, като моделът бил зад рисувача и с вързани очи, за да не усеща погледите върху себе си.

 

ХК до ГД, 17 април 1966

[Относно книгата „L’Elemento Magico in Ezra Pound“ на Борис де Ракевилц, синът на Езра Паунд]

Виж например относно „Танците на Corpus [Тело Христово], играчките в службата в Оксер / пумпал, камшик и всичките други“ [Песен 77 на Езра Паунд] – Борис цитира от френски историк на име Ги Бретон:

„До Средновековието свещениците танцували в своите обители и църкви. През лятото изпълнявали свещени танци по тревата, като пеели псалми. Всеки град имал свои обичаи. В Оксер свещениците на клира отивали в нефа на „Св. Етиен“, за да „играят на топка“. Новоприетият клирик предоставял една топка на доайена, който я предавал на събранието, където тя минавала от ръка на ръка. През това време клирикът танцувал, пеейки псалм; един ритуал, който по странен начин наподобява инициационните игри на инките, при които движението на топката представлявало движението на звездите в небето.“

 

ГД до ХК, 23 април 1966

Брекидж и фамилия, домакинство, което се състои от седем човешки същества, котка, куче, канарче и магаре, и които нямат никакви доходи, току-що заеха пет долара от мен, за да си купят козел.

Et alors. Красота е пролетта в Кентъки.

 

ГД до ХК, 31 май 1966

Пращам ти втората част на есето ми [„Persephone’s Ezra“] за сборника на Ева [Хесе], която сметна, че първата част не давала добър завършек. Тя иска да пиша за цялата история с градините на Персефона през XIX век (der Untergang от Новалис до нажежеността на Рилке, или нещо такова). Изследването на Паунд е по-сложно от разгадаването на случаи за Шерлок Холмс.

 

ХК до ГД, 8 август 1966

Гъливер дава на един хоинъм игла, за да я вдене, но шиенето не е сред културните им постижения. Експериментът обаче може да бъде демонстриран. Гъливер обяснява обстойно как се държи иглата.

 

ГД до ХК, 8 август 1966

Не вярвам и грам в идеята, че лудостта е близка до гениалността. (Лудостта прекалено много прилича на глупост.)

 

ГД до ХК, 18 август 1966

Духът наистина е вятър (нещо, което се движи, но няма друга форма) и лесно може да му се измени – например когато го оставиш да се застои, затворен някъде. Не ще да е просто за драматичен ефект това, че пророците отиват в пустинята и седят по върховете на планините или плават с лодка в морето.

 

ГД до ХК, 20 август 1966

Талантът ми за безцелно ровене и изследване многократно превишава каквато и да било дарба, ако имам такава въобще, за отпускане. Това, което светът по необясними причини нарича забавление, е извор на най-голямо нещастие за мен. Пълзял съм под огън на картечница с повече спокойствие на духа, отколкото някога съм могъл да постигна на дансинга. Мечтая си за работа като пазач на морски фар.

Интересно би било да се разбере кой е първият поет, поискал да се превърне в птица. Акордът, който звучи между Шели и Йейтс, е ясен. Бернарт де Вентадорн само завижда на чучулигата (бидейки в затвора, докато тя е на свобода). Животното като персонаж се намира още в Арки [Архилох] (говорещият орел), но да се идентифицираш с птицата е съвсем друго нещо.

 

ГД до ХК, 1 септември 1966

Първата ми лекция за новата учебна година вчера предизвика следната забележка (от едно девойче от Кентъки): „Дали да не се откажа от курса? Всичките ли лекции ще са толкова зле?“ Имаше предвид, че се чувства объркана, тъй като лекцията беше прекъсната, за да поискат от мен да ги напиша „тез работи на английски“ (думите Микена, Кносос, Троя, Омир, Пилос и Зевс на гръцки на дъската), а аз отказах, посочвайки, че това е зала в университет, а не телевизионно предаване.

 

ГД до ХК, 2 септември 1966

Но за Бога, напиши един комичен роман – усетът ти за смешното и нелепото не трябва да се пази само за частно ползване от близките и приятелите ти. Онзи ден намерихме (с Бони и Стийв) в една книжарница чудесен наръчник за здраве и хигиена от 1930-те, на който, всички се съгласихме, би трябвало да хвърлиш едно око. Една от илюстрациите показва как да спиш на чист въздух, ако не можеш да си позволиш да отидеш на поход на палатка; и по-точно, как да балансираш леглото на перваза на прозореца, като го застопориш с въжета отвътре. Един мъж спи сладко и здравословно наполовина отвън на прозореца на някакъв блок в Ню Йорк, сгушил се в завивките си като котка; малки коли по улиците, далече в ниското долу.

 

ГД до ХК, 11 септември 1966

Спомням си как четях Хърбърт Спенсър в крехкото ми юношество. Той е една от онези героични души, похабили цял живот в опита да разберат дали човек е по природа добронамерен или злонамерен.

 

ХК до ГД, 20 октомври 1966

Да, същата идеограма, една от стоте, които се произнасят ч‘инг, а пък на всичкото отгоре и радикал, означава зелено / синьо, но явно по-често – зелено. Невъзможно е да накараш един синолог да разбере, че думите не са равнозначни на други думи на друг език, а съответстват на видове възприятия: един цвят като нюанс на другия, както казваш.

Скорошно откритие, че oinops е епитет, който Омир използва за морето три пъти и за волове (!) два пъти, а пък Софокъл – за женската ръка; и се измъкваме от тази трудност като решаваме, че когато става дума за морето, е виненотъмно, когато става дума за волове, те са червени или кафяви, а когато става дума за женската ръка, си затваряме очите и импровизираме. Им. пад. ед. ч. в речника на Л & С е предположение за лексикографски цели, тъй като им. пад. ед. ч. не се намира никъде; и тази форма им. пад. ед. ч. на свой ред се базира на презумпцията, че имаме oinos + ops, око, лик: вино-лик. НИЩО не предполага, че става дума за цвят; и човек може да си представи един Мори, който учи Фенолоза как да етимологизира, за да получи „вино-лик“, а после говори за отблясъка на виното, оттам за бляскавото море; после един Паунд подобрява „бляскавото“ до „лъчисто“; и някой елинистично настроен Фанг [Ахил Фанг, преводач от китайски] посочва подигравателно колко неточна е думата. И старият Раус в есето към превода му на „Одисея“ се оплаква, че въобще не е oinos + ops, ами някаква древна отломка, от някъде в прехода между санскрит и старогръцки, която вече не можем да разчетем.

 

ГД до ХК, 22 октомври 1966

Като стана дума за достойнство, все още съм разтърсен от опита ми да пазарувам преди половин час. Ефектът на Кентъки (който управлява всичко) беше особено силен. Имах нужда от зимен панталон и една огромна бузеста дама, с впечатляваща талия и тежест, дойде да ме обслужи, какъвто съм си свенлив и възпитан в един свят, в който панталоните не съществуват за жените. Тя имаше синя коса и дълъг вълнист шал от шифон, висящ от часовника на китката ѝ, тъй че когато ръкомахаше, това знаме яздеше въздушните вълни, а после падаше като колабиращ парашут. Изчервих се като домат, докато измерваше дължините, и бях толкова притеснен, че умът ми едвам се справи, когато тя, по един типичен за Кентъки маниер, грабна молива си и записа пет, дванадесет, сто и така нататък, в някакъв ред на сметката (общо взето редът беше същият, по който Табита Доркас Тейлбуш [котката на Давенпорт] брои малките си – „Едно, осем, шестнадесет, три“) и съобщи, че ѝ дължа шестдесет долара. И деветдесет и три цента. Три панталона по дванадесет долара не прави, драга лейди, шестдесет долара.

Ха-ха, каза тя.

И повторно смръщи вежди над сметката.

После отидох да си купя „Вълшебната флейта“ на Моцарт, която продавачката (отново синя коафюра) започна да търси, потупвайки с молив албумите, докато четеше заглавията; после се провикна радостно, че я е намерила, донасяйки ми „Реквием“ на Верди. Няма нужда да споменавам, че по същия триумфален начин намери и „Квартетите“ на Бетовен, ще рече, пълните струнни композиции на Дворжак.

Мисля, че oinops при Сафо преведох като „розови като шипков цвят“ или нещо такова. Не, не, Софокъл беше това, нали? Ххххррррродос, китките на момичетата на Сафо. Всичко зависи от цвета на виното, който аз си представям от бледа рецина до най-черното лилаво, като самото море.

ХК до ГД, 30 октомври 1966

Всички древногръцки драми в това отношение ми напомнят на примитивни филми, в които всяко нещо се задържа на екрана и повтаря (кадър с неговото лице отблизо, после нейното лице, после неговото, после нейното) с омаломощителната скорост на пълзящ охлюв, докато публиката, състояща се от селяни, не схване всичко.

– Пребих го, наистина го пребих.

– Да, а с бронзовия меч удари ли го по темето?

– С двете си ръце замахнах с меча

И по темето го ударих.

[Пародията продължава повече от страница.]

 

ХК до ГД, 5 ноември 1966

Убеден съм, че идеята, че човешкият ум от времето на Перикъл насам е в упадък, е вреден слух. Гърците очевидно са могли да разбират повествование, но драмата е нещо съвсем друго, което изисква да можеш да разчиташ действия (диваците не могат да разчитат филми); и това води до 2 принципа: (а) действията се случват извън сцената и за тях само се говори; (б) използва се хор, за да се говори още за тях. Това не омаловажава най-добрите постижения на драматурзите, не повече, отколкото би омаловажило Шекспир, ако уточниш, че е ползвал стихотворни форми, за да помогне на актьорите да запаметяват текста; но може да ни помогне да не бъркаме практически съображения с безсмъртно вдъхновение.

 

ГД до ХК, Коледа 1966

А Кентъки ми се отразява зле – създава у мен илюзията, че съм компетентен. …

Аз съм като някой недобър пазач, който знае, че вероятно няма да успее да опази портите, но се надява, че като не се отказва, поне ще е останал верен. …

Надявам се, че сте прекарали една чудесна Коледа. Ние дори имахме сняг.

 

 

 

Превод от английски Олга Николова. The Questioning Minds: The Letters of Guy Davenport and Hugh Kenner.Counterpoint, 2018.
Илюстрации: кадри от филми на Стан Брекидж.