Тази очевидно старинна приказка, разказвана от банатските българи (записана от Г. Палашев, СбНУ XXII-XXIII, 1906-1907), вариант на „Тримата братя и златната ябълка“, ни показва, че тримата братя са всъщност три проявления или фази на слънцето. Както вече знаем от изследванията на митологичните приказки на северноамериканските индианци и австралийските аборигени (виж тук), тези разкази са служели за закодиране на познания и трениране на паметта. Те са един вид „приказни пътеки“ за паметта и несъмнено датират от време, когато сред българите тези методи на обучение (чрез посвещения в тайнствата) все още са се използвали. В случая става дума за преподаването на основни познания за астрономическия календар. Това се вижда не само от имената на тримата братя, но и от точния брой на воловете, хлябовете и бъклиците с вода (дванадесет). Припасите не стигат и най-малкият брат е принуден да реже от прасците си – с други думи, годината от дванадесет месеца трябва да се допълва с няколко дни, за да съответства на движенията на небесните тела. Напомняме на читателите, че „Одисея“ също съдържа основните елементи на слънчев мит и календарна приказка (пътуване до Хадес, принасяне на жертва черен овен; Пенелопа тъче и разплита тъканта на стана си като луната; свещено дърво държи брачното легло и т.н. – за повече, виж в това есе на Олга Николова).

Трите царски дъщери биха могли да се тълкуват като образ на Кора или Персефона (Великата богиня майка като девойка). Тази аналогия си личи и в някои песни, които бихме могли да свържем с приказката и които биха могли, също така, да обяснят защо героят накрая се явява като терзия (шивач). Например тази песен за Гергьовден, записана от Евгений Теодоров:

Развивай, Добро, повивай.
Орех се с листе развива.
Под орешину имеше
терзие, Добро, златаре;
терзие седла шиеха
с зелено сукно кроеха,
златари юзди леяха
от жълто злато пшеница.
За невеста се готвеха
с дванадесет девера
със седем золви левтери.
Развивай, Добро, повивай!
Орех се с листе развива.
Добра, невеста ще водят…

Седемте зълви трябва да са или Плеядите (тяхното движение е показвало кога овчарите да излизат по планината и моряците да потеглят в морето), или дните на седмицата.

В приказката роля играе и „киката“ на героя. „Кика“ е специфична мъжка прическа, при която главата се бръсне, а в горната част на тила се оставя дълъг кичур коса (кика, чумбас, чембас), който понякога се сплита на една или три плитки. Тя е символ на възмъжаването и мъжествеността; Лъв Дякон пък твърди, че е символ на аристократизъм. Според изследването на Райко Сефтерски в някои краища на България тази традиционна прическа се среща почти до края на XIX в. – бел. ред.

 

 

Clouds 1857 David Cox

 

И така:

 

Имало едно време една жена, която имала трима сина. Единият се родил вечерта, другият – посред нощ, в дванадесет часа, а третият – на зазоряване. Нарекли първия Мезила, втория – Снезила, а третия – Зурила. Когато поотраснали, момчетата излезли на хорото. А пък царят имал три дъщери и трите също отишли да видят хорото. И както играли, надигнал се облак – тъмен, черен, хала! Та грабнал и взел облакът и трите дъщери. Разбягали се хората, които били на хорото, разбягали се всички, а трите царски дъщери ги нямало. Тогава царят обявил:

– Който може да намери моите дъщери, него ще взема за зет!

Явили се тогава тримата братя и рекли, че те ще намерят царските дъщери. А царят им дал своя пръстен като знак, че той ги изпраща.

Тръгнали тримата братя, вървели, вървели, и както вървели, намерили тайна змийска пътека и по нея стигнали до една дупка, през която се слизало в долния свят. Сега, първият брат рекъл да влезе най-първи. Сложили го в един чувал, та с дълго въже да го спуснат надолу, и прикачили звънче за въжето. А той рекъл на своите братя:

– Като дръпна звънчето, изтеглете ме вън.

Пуснали го и пак го извадили – страх го било и дръпнал звънчето.

После средният брат и той рекъл да влезе. И него го спуснали. Спускали, спускали го донякъде и пак го извадили горе: страх го било. Накрая техният брат Зурила казал:

– Мене спуснете сега, сега аз да вляза.

Заспускали го надолу и докато го пускали, той се прекръстил и се престрашил. Стигнал той долу и с името божие тръгнал из оня свят.

Нямало там нито село, нито хора – само гора наоколо! Нямало живинки, за да се храни. Носел се гръм. Па заплакал Зурила и тръгнал из гората. Ходил, ходил и стигнал до едно село. Намерил кмета и взел да пита:

– Как така живеете вие тука? Прозорци нямате на къщите, нямате светлина – да не би с чували да носите видело вкъщи? Кладенци нямате – да не би само роса да пиете?

И добавил:

– Ще ви направя прозорци, та да имате видело. Кладенец ще ви изкопая, та вода да си имате.

И направил каквото рекъл. Хората били доволни и го запитали как да му се отплатят. А той отвърнал:

– Не за пари съм направил това, но ще ви поискам дванайсет фурни хляб да опечете и дванайсет вола дебели, и дванайсет бъклици с вода да ми налеете. Когато дойда и ми потрябват, да ми ги дадете.

 

И тръгнал той отново из гората да търси царските дъщери. Вървял, вървял и се натъкнал на едно дърво: три ламичета на него гледат, а една ажда се кани да ги изяде. Зурила гръмнал с пушката си, убил аждата и така спасил малките лами. Тогава те му рекли:

– Ако си кръстена душа, ела под крилата ни да те скрием! Иначе мама като дойде, ще те изяде.

Ето, дошла и майка им и като ги видяла живи и здрави, толкова драго ѝ станало, че не можела място да си намери.

– Кой, кой ви отърва? – запитала ги тя.

– Мамо, ще ти кажем кой ни спаси, но да не вземеш да го глътнеш! – отвърнали ламичетата.

– Няма, мамините, няма да го глътна, само ми кажете къде е!

– Той отиде – казали те – нататък, там, където слънцето се ражда.

Майката ламя ходила, ходила, но не го е намерила.

– Иди да видиш – рекли й ламичетата – да не би да е там, дето слънцето е по пладне.

Тя ходила, ходила и пак се е върнала.

– Няма го! – казала.

– А сега, мамо, виж дали не е пък там, където залязва слънцето.

Ламята и там търсила.

– Ходих и там, мамините, но го няма и няма! – казала тя.

Тогава ламичетата рекли:

– Ей го тук, под крилата ни!

Пък ламята от радост, от драгост, не знаела що да стори: ту го глътне, ту го изплюе, пак го глътне, пак го изплюе и така – до три пъти. Най-накрая му рекла:

– Когато имаш нужда, ела при мене и аз ще ти помогна.

Тръгнал Зурила пак из гората. Вървял, вървял и стигнал до едно златно мостче. От мостчето хванал една пътека и тя го отвела до змейова къща. Там той намерил най-голямата царска дъщеря.

– Хвалиш ли Бога, сестро! – поздравил я той.

– Во веки хваля, ала аз ни брат съм имала, нито за брат съм чувала – отвърнала тя. – Откъде си ти?

– От горното царство на баща ти идвам. Ако не ми вярваш, ето, виж този пръстен.

И извадил пръстена, царския, на баща им, та царската дъщеря го познала.

– Ама, къде да те скрия сега? – казала тя. – Змеят по пладне ще се прибере – ще те убие!

– Откъде му е пътят? – запитал той.

– По златното мостче, дето си минал!

И Зурила отишъл под мостчето и се скрил. Змеят стигнал с коня си до мостчето.

– Дее, конче Шарго! – рекъл той. – Дали гарван e донесъл главата на Зурила или вятър киката му е довял?!

– О-о, Змейно, сам съм дошъл! Сам съм дошъл в Божия пъкъл – казал Зурила.

Тогава змеят попитал:

– Да се борим ли или със сабя искаш да се бием?

– Да се борим – рекъл Зурила.

Хванали се и се сборили. И на змея, и на Зурила огън им горял в устата.

Над тях се извил един гарван и змеят се провикнал:

– Гарване, гарване, натопи си крилото във водата, пък ела да ме удариш с него по устата, – да забия Зурила на три лакти в земята!

Тогава Зурила рекъл:

– Гарване, гарване, натопи си крилото, пък ела да удариш мене! После и коня ще изядеш, и змея.

Гараванът послушал Зурила и го ударил с крило по устата. Зурила победил змея. Отрязал на коня и четирите крака, а гарванът изял и коня, и змея.

Отишъл после Зурила пак при царската дъщеря, да я пита къде да търси средната ѝ сестра.

– Следвай тази пътечка и тя ще те отведе при нея – му рекла тя.

Тръгнал Зурила по пътечката и стигнал до едно сребърно мостче. След него имало друга змейова къща и там той намерил втората царска дъщеря.

– Хвалиш ли Бога, сестро! – поздравил я Зурила.

– Во веки хваля, амин. Ама аз ни брат съм имала, нито за брат съм чувала – отвърнала тя.

– Ако не вярваш, ето, виж този пръстен!

И както приказвали двамата, някъде отдалеч змеят хвърлил боздугана си и ударил трапезата – та тя да се завърти, да му се разхлади яденето. Зурила попитал момата за колко дни лети боздуганът на змея.

– Три дни лети и до пладне – отвърнала тя.

Тогава Зурила взел боздугана и го хвърлил обратно – още три дни да лети и до пладне.

– Ха, Зурила е у дома! – казал си змеят.

Възседнал коня си Шарго и го пришпорил:

– Дий, Шарго, сега!

Като стигнал до мостчето обаче, Шарго не щял да мине. Отдолу бил скрит Зурила.

– Зурила, Зурила, – извикал змеят, – дали вятър киката ти е довял или гарван главата донесъл?! Да се борим ли сега или със сабя искаш да се бием?

– Да се борим!– отвърнал Зурила.

Хванали се да се борят, а гарванът, пак онзи гарван, ей го – лети над тях. Змеят, като го видял, веднага рекъл:

– Ела, гарване, натопи си крилото във водата и ме удари по устата – да забия Зурила на три лакти в земята!

А Зурила пък рекъл:

– Гарване, гарване, ела, мен удари, не него, че аз да го тръшна змея! И него ще изядеш после, и коня.

Гарванът ударил Зурила по устата. Зурила надвил змея и гарванът имало що да яде – цял змей, а и коня му.

На Зурила сега му оставало да потърси третата сестра. Той отишъл при средната и попитал:

– Къде е най-малката ви сестра?

– Хвани тази пътека и тя ще те заведе при нея – му казала тя.

Тръгнал Зурила, вървял, вървял и стигнал до едно бакърено мостче. Преминал по него и пак видял змейова къща, а там – най-малката царска дъщеря.

– Хвалиш ли Бога, сестро! – поздравил я той.

– Во веки хваля, ама аз ни брат съм имала, нито за брат съм чувала!

– Ето, виж този пръстен, ако не ми вярваш – казал Зурила.

– Добре – рекла тя, – ама моят змей е тъй зъл, че никак не зная къде да те скрия!

– На колко дена лети неговият боздуган като го хвърли? – попитал Зурила.

– Шест дена лети и до пладне – отвърнала тя.

И тъкмо тогава боздуганът на змея ударил трапезата – та тя да се завърти, да му се разхлади яденето. Ала Зурила взел боздугана и го хвърлил обратно – на шест дена още и до пладне.

После Зурила се скрил под мостчето – да чака змея.

И ей го змея! Стигнал до мостчето, но конят му не ще да мине.

– Дее, Шарго! – провикнал се змеят. – Дали вятър, Зурила, киката ти е довял или гарван главата донесъл?!

– Ех, – казал Зурила, – нито вятър киката ми е довял, нито гарван главата донесъл. Ами с Божия помощ съм дошъл!

– Да се борим ли искаш или със сабя да се бием? – запитал змеят.

– Да се борим – отвърнал Зурила. Слязъл змеят от коня, уловили се и се сборили.

И, ей го, долетял пак онзи гарван. И Змеят се помолил на гарвана:

– Гарване, гарване, огън ми гори в устата, ела, натопи я, че да тръшна Зурила на три лакти в земята.

А Зурила се обадил:

– Помогни на мен, гарване, пък ще изядеш и коня и змея!

Гарванът ударил Зурила по устата и той надвил змея.

После отишъл при царската дъщеря и я повел при сестрите ѝ. Като стигнали бакъреното мостче, Зурила ударил мостчето и то се превърнало в ябълка. Зурила я взел и я сложил в джоба си.

Отишли те при средната сестра. Взели и нея. Зурила ударил сребърното мостче и то също се превърнало в ябълка – сложил я в джоба си. След това отишли при третата сестра. Там Зурила ударил златното мостче. То се превърнало в ябълка и той сложил и нея в джоба си.

Така повел той трите сестри до дупката, от която слязъл, за да ги изведе пак на белия свят. Най-напред сложил в платнения чувал най-голямата сестра и братята му я издърпали. После издърпали средната. Като дошло ред на най-малката, тя му рекла:

– Дай да те попощя сега, че ти много препати зарад нас!

И докато му пощела тила, свалила пръстена от кутрето си и го вързала в киката му.

След като издърпали и най-малката сестра, дошло време братята да извадят Зурила.

Ала той не влязъл в чувала, а сложил в него един камък: да види верни ли са му неговите братя и дали ще го извадят? Започнали те да дърпат; дърпали, дърпали донякъде и изведнъж пуснали чувала с камъка долу. Видял Зурила, че щели да го убият, ако е бил вътре в чувала и заплакал. Какво да прави сега? Решил да отиде при ламята, да пита дали тя ще може да го извади горе.

А ламята му рекла:

– Ще те извадя аз, ама трябва да ми набавиш дванадесет пещи хляб, дванадесет вола дебели и дванадесет бъклици с вода.

Отишъл тогава Зурила в селото, на което помогнал, да замоли да му дадат всичко това. Дали му всичко. Оставало само да отиде ламята и да го вземе. Е, отишла ламята, натоварила го, а най-отгоре качила и Зурила. Тръгнали те, а ламята му казала:

– Когато ти викна на тази страна, наляво, „гу!“ – да ми дадеш вода. Когато викна надясно „гу!“ – да ми дадеш хляб и месо.

Викала ламята „гу!“ и Зурила и давал вода. Викала ламята „гу“ и Зурила ѝ давал хляб и месо. Към края обаче, ламята пак викнала „гу!“ откъм дясно, ама нямало вече месо. „Гу! Гу!“ – викала тя, ала нямало повече. Зачудил се Зурила що да стори сега! Па си отрязал си от жабиците, от прасците, и на двата крака, и ѝ дал да се нахрани.

Изнесла го тя навън. Седнал той горе до дупката, а тя отдолу го питала:

– Я кажи, какво беше това месо, така сладко, накрая?

– От прасците си отрязах – отвърнал Зурила, – защото се беше свършило.

– Ах – казала ламята, – ако знаех, целия щях да те изям, още тогава, когато те гълтах!

И дала ламята на Зурила едно перце.

– Нà ти това перце. Какъвто и майстор искаш да бъдеш, то ще ти помогне, ти само го измисли!

Разделили се двамата. Той тръгнал по земята, а ламята се спуснала долу.

– Сбогом и сбогом!

Тръгнал Зурила и отишъл в града, в тоя варош (квартал), дето бил царят. Отишъл там при един майстор, който шиел дрехи за царските дъщери.

И дошла царската дъщеря, най-голямата, да си шие дрехи.

– Знаеш ли как да ушиеш дрехи за царската дъщеря? – попитал майсторът Зурила.

А той отвърнал:

– Не сега, но тая вечер ще ги скроя и всичко ще ушия.

И докато съмнало, той ги скроил и ушил – с помощта на перцето, което му дала ламята. Като влязъл майсторът сутринта, видял ги и ахнал: слънцето свети, а дрехите още толкова светят!

Дошла царската дъщеря, средната, за да вземе дрехите. После казала на майка си, че такива дрехи като какините ѝ на този свят няма никъде! И се примолила:

– Мале, нека и на мен да ушие тоз майстор дрехи!

И за нея ушил Зурила: като какините ѝ дрехите светели и били даже три пъти по-хубави! Сега, като се съмнало, майсторът пак ги видял и пак се зачудил:

– Бре, какъв е този човек, та знае такива хубави дрехи да шие! Къде ли се е учил на това?

Взела си дрехите средната дъщеря, а най-малката ги видяла и също се примолила:

–Мале, какви дрехи само са ушили на каките! И на мен да ушиете искам!

Отишла при шивача и най-малката царска дъщеря. И като отишла, видяла Зурила в тила и пръстена си познала, в киката му завързан.

– О-о, мале – казала тя, – та това е Зурила! Той шие тези дрехи! Познах го по пръстена!

А другите ѝ две сестри рекли:

– Да, той ни спаси, а не онези, братята му – те лъжат!

Тогава царят взел Зурила за зет, а онези двама братя, които се хвалили на царя, че те са извадили дъщерите му от дупката, ги наказал.

 

 

 


Слушана от деда Никола Радулов в с. Бърдарски Геран, 25. I. 1900 г.

 

Бел. ред. По-значителни промени: наказанието накрая е разпъване на коне. Ламята гълта и „изсира“ Зурила – заменихме го с „изплюва“. Героят поздравява трите царски дъщери с „Фалимис“, което заменихме с „Хвалиш ли Бога“.

Илюстрация: Дейвид Кокс, „Облаци“, 1857 г. Галерия „Тейт“.