Вие не мислите, вие просто следвате логиката.

Нилс Бор към свой колега

 

 

Когато интуицията ни води

В предишно есе говорихме за това как математиците виждат ролята на логиката, дори и в поезията, и как в математиката въображението се смята за по-важно от нея[i]. Тук искаме да разкрием как работи въображението на математика, когато разбира нещо отвъд света на сетивата. Логиката диктува, че логиката не е достатъчна, както би могъл да се изрази Гьодел, ако толерираше парадокси[ii]. Ето, от една страна, интуицията ни нашепва, че нашите открития за двумерното пространство са приложими и за тримерното, а пък логиката ни сваля на земята, защото се оказва, че нещата са по-странни, отколкото сме можели да си представим. Ако се опитаме да запълним възможно най-гъсто една равнина с кръгове, така че най-голям процент от (ограниченото) пространство да бъде покрито с тях, се оказва, че не можем да надминем пчелите. Те вече са ни изпреварили: шестоъгълната пчелна пита е най-доброто решение (Фиг.1):

Пчелите знаят, че шестоъгълникът е по-полезен и по-здрав от квадрата и триъгълника и може да съдържа повече мед с по-малко материал.

Пап Александрийски

Фигура 1. Пчелната пита доказва, че пчелите са най-пестеливите същества.

 

Когато разпрострем интуицията, която ни подсказва, че пчелите са прави, върху триизмерното пространство, визуализираме сходни конфигурации, както е направил през 1611 г. големият физик, астролог и любител на красивото Йоханес Кеплер: кубично и шестоъгълно пакетиране на сфери. Кеплер предположил, че това следва да е най-гъстото възможно пакетиране („най-оптималното“, както биха казали някои днес!) (Фиг.2). Неговата интуиция била правилна – но минали векове преди това, което разумът видял през нейния телескоп, да бъде доказано от логиката. Първи Гаус доказва, че от всички „регулярни“ решетки, това са най-плътните опаковки мед. Също както водата се разлива дотам, докъдето коритото на реката позволява, математиците пожелали да се разпрострат докъдето могат с това предположение, да обобщават, докато не стигнат до границите на правомощията си. Интуицията им прошепнала, че решението трябва да е просто, и установили, че дори нерегулярните и грозни подреждания не биха били по-добри от пчелните. Истината трябва да е симетрична и красива. Безразборното напасване на сфери не би могло да даде по-плътно запълване на пространството, отколкото правилната шестоъгълна или кубичната схема, и двете еднакви във всички посоки, безкрайно повтарящи същата наредба. Това толкова просто и очевидно твърдение изисквало огромна работа по неговото доказване. Нужни били още близо 200 години, докато се създаде доказателство от Томас Хейлс и после то да бъде превърнато в поема от логически твърдения, които се проверяват от компютър, вече без човешка интуиция (т.нар. проект Flyspeck („следа от муха“), който отнел 5000 часа). Трябвало да се проверят всякакви странни конфигурации от сфери, за да се демонстрира, че не са по-добри от предположението на Кеплер.

Ловенето на мухи завършило успешно. Лесното за интуицията се оказало удивително трудно за логиката. По пътя към целта математиците използвали единственото възможно оръжие, което математическият метод предлага – свеждането на непознатата задача до позната. Разделили пространството на части. За всяка от тях знаели как да проверят, че не може да съдържа по-плътно наредени сфери. След това им се наложило да сглобят отново Хъмпти-Дъмпти, за да видят, че това е наистина той – да потърсят конфигурацията на сфери с най-голяма гъстота в цялото пространство. С други думи, колкото и да разглобяваме часовника, няма как да чуем неговото тиктакане, ако не го сглобим отново (и дано не ни остане излишна някоя част!): часовникът е цялост, която не присъства в своите части.

 


Фигура 2.
Кубично и шестоъгълно плътно подреждане на сфери.[iii]

 

 

Когато интуицията ни спъва

 

Интуицията е обикновеният акт на ума да възприема това, което му се представя.[iv]

Херман Вайл

 

Питагорейците хранят отвращение към числото 17, защото 17 лежи точно по средата между 16, което е точен квадрат, и числото 18, което е удвоен точен квадрат. Тези две числа са единствените, представящи лице, за което периметърът ( на правоъгълника ) е равен на неговото лице.

Плутарх, „Изида и Озирис“, с. 42

 

Невинаги интуицията ни помага. Често нашите начални предположения са погрешни. Търсим простотата там, където такава не съществува, защото копнеем за нея, защото за нас симетрията е основата на красотата. Симетрията е това, което виждаме от пръв поглед, основавайки се на факта, че няма причина за никаква разлика, пише Паскал[v]. Затова и когато видим задача, в която трябва да разделим две ябълки поравно между трима души с един замах на ножа, преди веднага да я отхвърлим като ужасяваща, може да ни хрумне идеята да използваме ножа не за рязането на ябълки (Фиг.3). Едно нагледно доказателство, че Красивото и Доброто се различават.

 

Фигура 3. Красивото и просто решение невинаги е доброто.

 

Понякога Грозното е най-доброто, което можем да постигнем. Плутарх, жрецът на Аполон (бога на разума), пише за числото 17, което питагорейците не харесват, защото е между 16 и 18. Един квадрат със страна 4 има лице S=4*4=16 и обиколка P=4*4=16. Като числа те са равни (макар и с различни размерности). Един квадрат с лице 18 не може да има страна, която е цяло число, значи трябва да е правоъгълник с лице 18. Ако му сложим страни 2 и 9, тогава ще има лице 18, но обиколка P=2.2+2.9=4+18=22. Ако намалим едната страна и увеличим другата, така че да запазим същото лице, може да има страни 3 и 6 и тогава S=3*6=18, P=2*3+2*6=12+6=18. Каква красота! Числото 17 обаче, което е между 16 и 18, не притежава такава стройност и то не се е харесвало на питагорейците именно заради неговите свойства. Почти 2500 години по-късно, можем да разберем защо – ако се опитаме да наредим 17 квадрата с лице 1 във възможно най-малкия квадрат, конфигурацията ще изглежда като дисонанс (Фиг.4). Видимо е, че простите числа (каквото е 17), също както „простите хора“ – ако ми позволите тази шега, която често споделям с учениците си – създават най-големите проблеми, защото нищо не делят помежду си.

 

Фигура 4. Как да наблъскаме 17 единични квадрата във възможно най-малкия квадрат.
Най-доброто решение до момента е и най-грозното.

 

Укротяване на вятърничавата

 

Ставайки строга, науката математика придобива и изкуствен характер, който поразява всеки; тя забравя своя исторически произход; ние разбираме как се решават въпросите, но не схващаме как и защо те възникват.

Така заключаваме, че логиката не стига; че науката за доказателствата не е цялата наука и интуицията трябва да запази ролята си на допълнение, бих казал дори на противотежест или противоотрова на логиката.

Вече имах случай да подчертая мястото на интуицията в процеса на обучение по математика. Без интуицията младите умове не биха могли да стигнат до разбиране на математиката, не биха могли да я обичат; без интуиция биха видели в математиката някакво пустословие; накрая без интуицията те не биха могли да я прилагат.

Анри Поанкаре, „Логика и интуиция в математиката“[vi]

 

Интуицията често е права, но както видяхме, може да ни отведе встрани от правия път. Дали тогава трябва да се вслушаме в разума? Според Давид Беси в „Математика“, когато разумът казва едно, а интуицията – друго, то трябва да се вслушаме в дисонанса между тях и да се опитаме да възстановим хармонията. Пример за това е прословутата задача на психолога Даниел Канеман за топката и бухалката:

Бухалката и топката заедно струват 1.10 лева. Бухалката струва с 1 лев повече от топката. Колко струва топката?

Бързият интуитивен отговор, който хрумва на всеки, е грешният – това е отговорът на тъй наречената от Канеман Система 1. Тази задача е решавана погрешно от над 80% от студентите в типичния американски университет и над 50% от тези в най-елитните университети от Бръшляновата лига. Тези, които решават правилно задачата, трябва да поспрат, да помислят внимателно, да решат числено – това отнема време и усилия – целенасочената работа на описаната от Канеман Система 2 на мисленето. Давид Беси в книгата си, разказва, че той е отговорил светкавично и интуитивно, но вярно. Как е възможно това?

В книгата си той пише, че интуицията може да се обучи, да се тренира, да се развие. Картината, която Канеман описва с бързата, интуитивна и често грешна Система 1 спрямо бавната, рационална, методична Система 2, която изисква волеви усилия, е погрешна или непълна. Съществува Система 3, която гледа отстрани, подсмихва се и си води бележки, когато 1 и 2 се сблъскат. Тя е причината да можем да помирим Аполониевото и Дионисиево начало на нашия ум и да интегрираме противоположностите на рационалното мислене и творческия хаос, вместо да се води вечната борба между тях. Примерът, който Беси дава тук, е умственият образ, който изникнал в главата му, щом чул за проблема (Фиг.5).

Когато моята приятелка ми каза, че бухалката и топката струват заедно 1.10лв, незабавно преведох в образи тези думи ето така:[vii]

 

Когато тя ми каза, че бухалката струва с 1лв повече от топката, ето как го видях:

Тогава двата образа се сляха в главата ми в нещо като това:

Фигура 5. Етапите на визуализация на проблема с топката и бухалката.

 

По този начин цената на отделната топка става очевидна, без да се налага да се извиква бавната и методична Система 2.

Давид Беси в книгата си (Фиг.6) пише, че интуицията се обучава с практика, че далеч не всички проблеми са изчислителни, т.е. интуицията работи винаги чрез визуализация. Да виждаш, както пише Платон, е в основата на разума, тогава нещата са обозрими, но невинаги зрими. В сблъсъка между интуицията и разума Беси вижда възможност да се издигнем над теорията на психолога Канеман за бавната и целенасочена работа на система 2, отговорна за абстрактното мислене, и бързата и интуитивна система 1, която често греши. Чрез саморефлексия според Беси можем да се превърнем в скулпторите на собствения си ум. Противоречията, от които е изтъкан човекът, ни го позволяват. Както Честъртън казва: „само допускащият противоречия ум е свободен ум“.

Всяко едно противоречие може да ни послужи да обучим нашата интуиция, да я направим по-силна, по-способна да наснове небесата в главите ни. Така обучен е бил големият геометър и тополог Уилям Търстън. Той е роден с дефект в дълбочинното зрение (стереопсис), поради което не можел да комбинира образите от двете очи, за да постигне дълбочина. Но именно благодарение на този си недъг той постигнал дълбочина на ума. Като дете развивал интуицията си всеки ден, воден от майка си, за да се научи да „вижда“ триизмерни фигури. Постигнал много повече, отколкото възнамерявал, благодарение на търпението и постоянството си – два от аспектите на любовта. Твърдял, че може да вижда в пет пространствени измерения – и работата му в нискомерната топология[viii] не оставя съмнение за това.

Хората не разбират как мога да визуализирам в четири или пет измерения. Петизмерните форми са трудни за визуализиране, но това не означава, че не можеш да мислиш за тях. Да мислиш, в действителност е същото като да виждаш.

Уилям Търстън

„Да мислиш е същото като да виждаш.“ Мисъл, достойна за един истински наследник на Платон – защото (по думите на Беси), когато математиците изучават своите обекти, те се държат сякаш тези обекти са истински, от извънвремевия свят на идеите, на формите, чиито сенки виждаме в материалния свят – почти съвършените сфери, които можем да изработим като проекции на идеалните сфери, които виждаме в ума си. Мисъл, дошла от ума на човека, преборил собствените си недъзи, за да ги превърне в оръдие.

Фигура 6. Американското и френско издание на книгата на Давид Беси.

 

Понякога именно хората, за които никой не може да си представи нищо, правят неща, които никой не може да си представи.

Алън Тюринг

 

Приказките, с които сме израснали, често разказват за третия брат, който спасил царството (най-малкият и най-слабият), за грозното пате, превърнало се в красив лебед, или за най-скромните и невзрачни същества, спасили Средната земя от тъмния лорд. Всички тези истории са алегории за трудното детство и началните ни слабости, които човешката вяра, надежда и любов превръщат в най-голямата ни сила. Слабостта ни да грешим може да се превърне в силата ни да бъдем прави. Погрешната ни интуиция, интелектуалният ни „мързел“, лекотата, с която обобщаваме – това е царският път към геометрията. Човешко е да се греши, божественото е в способността да се научава[ix].

 

Няма царски път към геометрията

Бях обикновен човек, който учеше упорито. Няма хора-чудо. Просто се случва така, че някои се заинтересуват от нещо и научават всички тези работи, но те са просто хора.
Ричард Файнман[x]

 

Фразата на Евклид „Няма царски (преки) пътища към геометрията“ има двойно значение. Първото всички знаем – цар Птолемей I е искал по-лесен начин да научи геометрията, но дори царят на Египет трябвало да се подчини на царицата на науките. Другото значение е, че няма царски път към откритията, няма хора-чудо. Всички трябва да учат и да работят много, много часове, за да откриват нова математика. В мозъка на Айнщайн няма нищо по-специално и по-различно, отколкото в този на средния човек[xi]. „Нямам специален талант. Просто съм страстно любопитен“ – това са негови думи. Интензивното наблюдение на абстрактните обекти в многомерни пространства развива интуицията до момента на пълната яснота, когато всичко става очевидно. Яснотата, която разкрива истината за същността на идеите в математиката:

Големите идеи винаги са интуитивни и винаги прости. Те са дори изумително прости. Ние можем да разберем само нещата, които са очевидни. Когато не е очевидно, това е защото не сме го разбрали наистина.[xii]

Самият Беси се занимава на високо ниво в област, пълна с понятия като излезли от „Властелина на пръстените“: пръстени, полета, групи, полугрупи (полуръстове на групите), категории, функтори и още много други с имена като думи от езика на елфите. Чрез своя опит Беси успява да проникне отвъд булото на езика, в света на идеите, които винаги са прости и очевидни – след като бъдат разбрани. Природата на математиката е фрактална – цялото изглежда безкрайно сложно, но когато пропадаме надолу в детайлите или се издигаме нагоре в абстрактното, виждаме отново и отново същата картина, без значение от продължителността на пътя. В известен смисъл сложността на математиката на всяко ниво е една и съща (Фиг.7) – непостижими за нашите предци неща като смятането наум на големи числа или визуализирането и манипулирането на окръжности и квадрати в ума сега се смятат за тривиални в основното училище. Човешкият вид не се е променил за такова кратко време. Променило се е обучението на децата. Същите мозъци, които са се затруднявали с делението в древен Египет и затова са го заобикаляли с умножение, сега говорят за групи на симетрия, тензори и безкрайномерни пространства. Математическите способности на древните египтяни са същите, каквито са днес нашите, само че упражнени хилядократно повече.

 

Фигура 7. Електрони във фрактално състояние – триъгълник на Шчерпински[xiii].
Белият правоъгълник е дълъг 2 нанометра.

 

В книгата си Беси говори за устната традиция в математиката в противовес на писмената, в която пътят към откритието е напълно скрит, а това, което се създава в края, след векове на грешки и корекции – дефинициите, бива поставено в началото[xiv]. Самата математика не е завършена – за нея още няма дефиниция, върху която мнозинството математици да се съгласят. За античните гърци тя е била просто „учението“. Единственото възможно учение, единственото, почиващо на доказателства – единственото, носещо сигурност, а истината трябва да е сигурна. И в действителност – математиката почива на доказателствата, след като е работила дълго, тежко и усърдно над образите в главите на математиците, след като всичко в тях е станало кристално ясно, очевидно, тривиално дори. Логиката узаконява интуицията, но интуицията създава. Само тя е способна да създаде. Математикът по нищо не се отличава от художника, нито по размаха на въображението, нито по дългото време, в което изпипва своята творба, нито по началното неразбиране, с която тя е посрещната.

В Елинистичната епоха развитието на математиката спира с прекъсването на устната традиция. „Елементи“ остава неразгадана чак до края на XIX век. Намаляването на субсидиите от страна на Рим за библиотеката на Александрия води до постепенен упадък на тази най-човешка интелектуална дейност, паралели на която няма у нито един друг животински вид (за разлика от музиката например). Книгите по математика, написани в стила на „Елементи“ на Евклид ни учат не просто на решения, а на нещо далеч по-ценно – как сами или в разговорите с други математици да стигаме до разбиране. Опитът да дешифрираме строгия стил на писане ни изправя пред сериозно предизвикателство – и така се принуждаваме сами или с помощта на други математици да изведем резултатите от книгите – да ги възпроизведем. Това обаче е постижимо само за гении като Декарт, затова краят на устната традиция преустановява масовото занимание с математика и оттам развитието на самата наука.

Вътрешният ни глас и външните гласове, всепоглъщащото съсредоточаване върху обектите и задачите, монашеският плам по разгадаването на загадките, посвещаването на теориите така, както художниците се посвещават на платното и с месеци работят по една-единствена картина – всички тези елементи са основополагащи. Без гласовете на математиците, без любовта към знанието, книгите остават просто множества от символи, които биха могли да значат всичко и нищо. От нас се иска да влагаме смисъла в тях.

 

 


[i] „Математикът като поет“ в „Пеат некогаш“, бр. 29.

[ii] Известен случай с философ, който не толерира антиномии, но преводачите са му сложили антиномия в устата е Сократ. Никога не е казвал „Аз знам, че нищо не знам“ – това е грешка при превода.

[iii] Източник: By CdangDerivative work: Muskid – Translation of Empilement_compact.svg, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=33976435

[iv] Hermann Weyl, The unity of knowledge (1954) In: Weyl, H. 2009, Mind and Nature: Selected Writings on Philosophy, Mathematics, and Physics Princeton University Press (2009)

[v] „Истина и красота в математиката“ в „Пеат некогаш“, бр. 30.

[vi] Анри Поанкаре, Боян Пенков (съставител). Математика в Миниатюри, Наука и Изкуство 1986.

[vii] David Bessis, Mathematica: A Secret World of Intuition and Curiosity, Yale University Press (28 May 2024)

[viii] Low dimensional topology – топология с многообразия с брой измерения по-малък или равен на 4.

[ix] Само изключителна човешка природа може да създаде теория – Платон

[x] https://www.youtube.com/watch?v=IIDLcaQVMqw

[xi] https://en.wikipedia.org/wiki/Brain_of_Albert_Einstein

[xii] David Bessis, Mathematica: A Secret World of Intuition and Curiosity, Yale University Press (28 May 2024)

[xiii] https://phys.org/news/2018-11-physicists-fractal-electrons.html

[xiv] За това писахме в „Математика и стил“, „Пеат некогаш“, бр. 31.


Абонирай се

Ще получаваш бюлетин за всеки нов брой и за нашите събития.

Created by  Carlos Arner