Името на Гьоте обичайно се свързва с поезия и драма, със „Страданията на младия Вертер“ и „Фауст“. Повлиян от типичните изображения на епохата, читателят дори би могъл да си представи Гьоте в образа на онзи млад поет с развети коси, изправен гордо на ръба на скалата над „морето от мъгла“ в известната, датираща от късния Романтизъм картина на Каспар Давид Фридрих.

 

 

Тук искаме да представим една друга страна на Гьоте. Това е онзи Гьоте, който, разхождайки се на плажа в Лидо, Венеция, 1786г., се навежда, за да вземе от пясъка захвърлен, избелял от слънцето и счупен от вятъра и вълните череп на Ovis aries, или познатата на всички ни домашна овца. Черепът се състои от определен брой кости, които – Гьоте внезапно си дава сметка, държейки го пред себе си – наподобяват гръбначните прешлени, срещани при всички бозайници. Възможно ли е черепните кости да са преобразени гръбначни, тоест, да водят началото си от тях?
Няколко десетилетия по-късно Дарвин ще отговори утвърдително на този въпрос.

Същият този малко познат ни Гьоте, на път към Венеция посещава ботаническата градина в Падуа. Там, заобиколен от чудни и непознати растителни видове, той се заглежда в една палма и за първи път, както твърди  Херман Хелмхолц, у него се заражда идеята за единната форма в основата на целия растителен свят. Гьоте ще нарече тази форма „прарастението“ или Urpflanze. Той се занимава с ботаника вече от няколко години, поне откакто е поел управлението на горското стопанство във Вaймар. Макар и идеята за прарастението да е потънала обратно в епохата си, главното откритие на Гьоте – че растението е един орган, който постоянно мени формата си в една непрестанна метаморфоза, както се е виждало в онова палмово листо, превръщащо се в клонка пред очите му – днес е общоприет принцип в ботаниката.

Сред научните трудове на поета намираме статии и трактати по физика, оптика, геология, сравнителна анатомия, ботаника… По това време всички науки за природата се възприемат като една: естествознание, или „естествена история” – това е „науката“. Тя е поле на жив диалог и вълнуващо търсене и Гьоте се впуска в нея още от самата си младост. Първата му важна статия, върху сравнителната анатомия на челюстните кости у човека и животните, излиза, когато той е на 35 години. Труда си по оптика пък Гьоте смята за по-голямо постижение от поетическите си съчинения.

 

Илюстрация от статията на Гьоте върху челюстните кости, 1784г.
„Открих – не злато или сребро, а нещо, което ме изпълва с неизразим възторг –
os intermaxillare [средночелюстната кост] при човека!“ – Гьоте в писмо до Хердер, 17 март, 1784г.

 

В нашето съвремие обаче Гьоте се възприема предимно като поет. Нито един от научните му трудове например не е бил превеждан досега на български език. Ние сякаш сме очертали рязка граница между Гьоте-поета и Гьоте-естествоизпиталя – единия тачим, а другия отминаваме с мълчание. Подобно разделение обаче би противоречало на Гьотевото дело. А в неговата основа е дълбоко залегнала идеята за постепенно развиващото се органично единство, идея, чиято простота Гьоте с готовност признава. За Гьоте тя е закон, в разноликите си проявления управляващ цялата природа, от която човешкият свят е неразривна част: всичко е живо, животът е себеизграждане (Bildung), а себеизграждането е самозапазване в процес на постоянна метаморфоза. Затова и творчеството на Гьоте може да бъде четено като стремеж към единство. Между метаморфозите на растенията, учението и странстванията на Вилхелм Майстер и метаморфозите на самия Гьоте има жива връзка. Между ума, който съчинява песен, и ума, който открива чудния закон на природата, няма и не би могло да има разделение.

 

*

През 1771 г. младият Йохан Гьоте се запознава с Йохан Хердер, вече подел с известен ентусиазъм героичното усилие да обясни човешкия напредък, без да попада в капана на просвещенския рационализъм. По това време той събира песни и лирически стихотворения от всички краища на Европа, тъй като е убеден, че тези творения на нешколувания дух изразяват по-искрено и правдиво същината на изкуството, отколкото маниерната академична шлифованост. На това Хердерово усилие дължим самата фраза ‘народна песен’ (Volkslied). Първият сборник под това заглавие излиза в две части през 1778 и 1779г.

Обменът на идеи между Хердер и Гьоте е интензивен. Разсъжденията за художественото творчество и културата вървят ръка за ръка с тези за жизнената сила в природата, дори са едно с тях. Двамата Йохановци споделят може би донейде русоисткото опасение, че модерната култура става все по-изкуствена, все по-мъртва. И че немалък принос за това има зараждащият се модел на науката – враждебното на въображението аналитично мислене, което днес ние познаваме като норма. В ретроспектива можем да видим, че тази тенденция, да се противопоставят анализа и творчеството, се е развила напълно. Научните занимания в днешно време изключват художественото като нещо несериозно, нежелателно и опасно. В края на XVIII в. обаче Гьоте и Хердер все още си задават въпроса: как можем да възкресим естественото, без това да означава връщане  назад?

По време на своето пътешествие в Италия, през февруари 1787 г., Гьоте пише до Хердер забележително писмо, откъс от което публикуваме тук. В него срещаме едно от най-ранните и най-ярки описания на загадъчната идея за прарастението, която ще занимава Гьоте цял живот. Макар че го нарича „прарастение“, Гьоте не описва архетип или източник, а един вид динамичен модел, пораждаща форма, образ на самия природен закон на метаморфозата.

„Прарастението“, илюстрация, изготвена от Пиер-Жан Франсоа Тюрпен, под ръководството на Гьоте, за френското издание на „Метаморфоза на растенията“, публикувано 1837г.

Ако разгледаме рисунката, то ще видим, че тя изобразява всички етапи от  живота на растението в единно цяло. Времето, което ние сме свикнали да полагаме по хоризонтала, тук протича по вертикала и в детайлността. Тоест, имаме наслагване, сякаш различните форми на растението са се слели – като прозрачни пластове. Ясно е, че това не е образът на никое растение от действителността. Това е образ в ума на изследователя – колкото почерпен от реалността (която ние вече можем да възприемаме единствено накъсано и непълноценно, един вид на „хапки“), толкова и плод на човешко творчество (способно да постигне единство и цялостност). За тази идея, енигматично отбелязва Гьоте, дори и Природата би му завидяла!

В писмото до Хердер неслучайно Омир и ботаническите изследвания вървят заедно. Древните като непосредствено улавящи живата действителност, и възможността на науката от XVIII век да възобнови този досег, потребността да открие модела, залегнал в творенията на природата – всичко това е част от една единна верига. Патосът е ясен: ученият е поет, творец.

 

*

Няколко години по-рано, през 1784 г., Хердер публикува първия том на своя труд „Идеи към философията на историята на човечеството”. Тук той за пръв път разгърнато изразява своята теория на развитието. А тя започва със слънчевата система и неживата природа, минава през растенията, за да стигне до шокиращото за епохата твърдение:

По-възрастните братя на хората са животните. […] Всяка история на човека, която го разглежда извън това отношение, ще остане непълна и едностранчива.

Хердеровата идея за преход на видовете един в друг, за родството помежду им е новаторска. До този момент, а и за голяма част от последващия XIX в. задачата на науката е да опише по систематичен начин многообразието на живите форми на Земята. Можем да кажем, че ако Линей систематизира природата, то Хердер я динамизира. Ако Линей описва реда в растителните и животинските видове, то Хердер вижда този ред изваян от взаимосвръзани живи сили. И Гьоте, и ние дължим на него погледа към историята, естествена и човешка, като флуиден процес. Идеята за Bildung присъства на всяка страница. Хердер представя природата като саморазгръщащ и самоизграждащ се порив към живот, част от който е и човекът. Това му позволява да твърди, че човешкият разум и култура са произведение на природата – позиция в разрез с голяма част от по-умерената мисъл през Просвещението.

Главата за растенията хвърля изключително интересна светлина върху Гьотевия интерес към ботаниката. Тук Хердер прокарва множество аналогии между човешкия живот и този на наглед така различните „благи деца на земята”. Растенията ни дават храна и лекове, пречистват въздуха, „и дори да не служеха за нито едно от тези неща, колко красиво изплетено е тяхното кротко битуване в царството на животните и хората!”

През 1790 г. Гьоте публикува ботаническия „Опит да бъде обяснена метаморфозата на растенията”, по-голямата част от който превеждаме в настоящия брой за пръв път на български език. Тук прарастението присъства само косвено в някои от последните абзаци, но имаме последователно усилие цялостното развитие на растенията да бъде обяснено от преобразяването на един орган – листото. Същевременно, органичните пулсации на тази метаморфоза – редуващото се свиване и развиване – напомнят ритъма на народния танц.

В едно от писмата си от Италия Гьоте пише, че започнал да изучава растенията с помощта на съществуващите трудове по ботаника, но в един момент ударил на камък – непрекъснато имал проблем с назоваването на частите. Та те се променяли от едно в друго – как да го нарече листо, когато то вече е венчелистче! В някакъв смисъл, Гьоте се оказва неспособен просто да вижда завършени форми: особената му перспектива хваща самия творящ процес на природата (natura naturans – природотворящата природа у Спиноза). И така  Гьоте започва да търси потвърждение на своето предположение, че става дума за нещо единно, за един орган в постоянна метаморфоза. Това е голямото откритие на Гьоте в областта на ботаниката.

Няколко години по-късно Гьоте пише елегии за преобразяванията на растенията и на животните,1 вдъхновени от идеите и ритмиката на латинския поет-атомист Лукреций. Поемата „Метаморфозата на растенията” (не е включена тук) завършва с описание на природата като верига, чиито звена свързват всичко – от най-простите растения до човешките същества, събрани в дружба и любов.

 

*

„Идеите” на Хердер бързо срещат отглас. Забележителни са двете рецензии от Имануел Кант, някогашен негов преподавател в Кьонигсберския университет. Някъде Хердер се оплаква, че след лекциите на Кант го обземала меланхолия, от която можел да се освободи само с дълги разходки из полята извън града.

Хердеровото начинание впечатлява Кант със своя размах и амбиция, както и със стремежа – който той споделя – да се докаже, че природата не може да бъде сведена до съвкупност от механични взаимодействия. Но за критическия философ пътят, по който Хердер поема, е твърде мечтателски. Нещо повече, Кант изпитва едно голямо, фундаментално притеснение: Хердер желае да представи самия човешки разум като природно явление. Но това би подкопало самата идея за свободата, според Кант, характерна именно за разумните същества.  Защото макар да не е изцяло механична, природата все пак се управлява от строги причинно-следствени връзки – и значи това би важало и за човешката мисъл и действия, те биха били просто сложен инстинкт.

Методологическите нападки на Кант срещу Хердер са доста забавни. Споменаваме ги, защото разделят фигурите на поета и учения по начин, симптоматичен за занимаващото ни изпъждане на въображението от науката. Според Кант трудността да се улови жизнената сила на организмите следва да се преодолее чрез методично изследване, а не реейки се из „плодородните поля на поетическата дарба”. Немската дума, Dichungskraft, може да звучи и саркастично: „способността да си измисляш”. Красноречието, с което Хердер изпълва труда си, го кара да се увлича и да изпада в множество непоследователности. Би било добре авторът да упражни малко „принуда спрямо своя жив гений”, тъй като философската грижа се състои „в подкастрянето, а не в пускането на обилни издънки”.

По редица причини Кант се вижда принуден да вземе по-ясна позиция по тези проблеми. Неговата трета „Критика” ­– тази на способността за съждение, – излязла както и Гьотевият трактат за растенията през 1790 г., изследва темата за красотата и творчеството, но и проблема за живата природа.

За Кант гениалността в изкуството е способност, напълно различна от откривателството в науката. Но дори и като творец, геният не разполага с абсолютна свобода. Единствено самоналожените ограничения могат да направят произведенията му естествени и образцови. Иначе те биха били самобитни безсмислици. Спорът между Хердер и Кант е по-нюансиран от твърдото противопоставяне между първично-искрено и академично-изкуствено: това е спор за самия характер на естественото.

Кант твърди, че живите същества не просто не могат да бъдат сведени до механизми – ние трябва да гледаме на тях като на самоорганизиращи се единства. Но според него силата, благодарение на която живите същества растат и се възпроизвеждат, не може да бъде изцяло разбрана от човешкия ум.

Красотата на природата може с право да се нарече аналог на изкуството. Но вътрешното съвършенство на организираните същества не може да се обясни според никаква аналогия с каквато и да е известна на нас физическа способност, нито дори – понеже самите ние принадлежим към природата в най-широк смисъл – според една точно съответстваща аналогия с човешкото изкуство.2

Така докато изкуството за Хердер е част от природата, то за Кант природа и изкуство в крайна сметка са винаги разделени, макар че красотата и живите същества като че ги обединяват. Природата притежава вътрешно съвършенство, което човешкият ум не може нито да разбере напълно, нито да възпроизведе. „Формиращата сила” (bildende Kraft) в природата е само ръководна хипотеза за естествоизпитателя – наистина необходима, но недоказуема. Да приемем, че нейното съществуване е научен факт, е неправомерно; да твърдим, че тя притежава вътрешно единство в разнообразните си проявления, би означавало още по-напразна и подвеждаща спекулация.

*

Гьоте не взима еднозначно страна и черпи и от двамата спорещи – навярно в съгласие с прословутия универсален дух, който се е заел да култивира у себе си. Той страни и от Хердеровите наивности, и от Кантовия бюрократизъм, но се стреми да извлече зрънцата смисъл и от двамата.

От юли 1794 г. датира неговата плодотворна дружба с Фридрих Шилер, вече попаднал под влиянието на Кант. Общуването с другия голям поет и мислител преобразява възгледите на Гьоте за художественото творчество и го подтиква да преосмисли подхода си към природата. Творчеството не е просто въображение, а и дисциплина. Естествознанието пък има нужда от ясна методология. Гьоте от „Буря и устрем” претърпява метаморфоза в Гьоте от Ваймарския класицизъм.

Морфологическите фрагменти, също преведени тук за пръв път на български език, са плод на това превращение. Очертаният от Гьоте „генетичен” подход в естествознанието цели да очертае схващането за органичното развитие, което от една страна да запази единството на живия организъм, а от друга да бъде в съгласие с опита, т.е. да не нарушава Кантовата забрана срещу метафизическите спекулации.

За да направи това, Гьоте отива отвъд Кантовия модел на възприятието и мисленето. За Кант човешката мисъл си служи с понятия, които са формални правила, а не образи. Образите, т.нар. „нагледи” (в наложилия се на български превод), идват не от мисълта, а от въображението, което синтезира възприетото чрез сетивата. Гьоте вижда, че за да можем да схванем жизнения процес като единно цяло, трябва да сме способни на един вид образно или „нагледно” мислене – мислене в понятия, които същевременно са и образи. На преден план излизат участието на въображението и интуицията, превръщащи конкретните наблюдения в единна идея или форма; единна – доколкото е процес, а не преход стъпка по стъпка.

За Гьоте е ясно, че това е много трудно постижимо. За да си представим какво се изисква, можем да се опитаме наум да завъртим сложна триизмерна геометрична фигура, като я въртим бавно и плавно, а не се опитваме да си представим просто как би изглеждала обърната от една или друга страна. Такъв е подходът на третия и четвъртия от типовете изследователи на природата, описани от Гьоте в „Морфологията”. Прафеноменът, с който той заменя ботаническия термин „прарастение“ в тези наброски за бъдещ трактат, тук е образ, не само конкретен, а и универсален – доколкото съдържа в себе си образите на възможните феномени, чийто динамичен модел представлява. В това разбиране за природата и в създаването на такива праформи, ученият е творец. Важно е да помним, че Гьоте всъщност описва собствената си изследователска работа, като отказва да я сведе до чисто рационален анализ. Ученият притежава въображение и интуиция, и точно чрез тях той се домогва до онези измерения на природата, които за Кант например остават извън обсега на човешкия ум. Точно чрез тях ученият е способен въобще да вникне в най-същественото, като възпроизведе в ума си взаимовръзките между частите и целостта на процеса. Гьоте в този смисъл е един от първите еколози. Неговата визия за науката изисква съзнание за взаимосвързаността на целия живот на земята.

*

И в последващите стъпки от своето развитие Гьоте ще запази тази интуиция. Знаем до каква степен идеята за Bildung е основна движеща сила за зрялото му литературно творчество. Както свидетелстват разговорите с Екерман, в своите късни години Гьоте с радост се връща към мисълта, че зад всяка сфера в света стои едно изначално жизнено единство: пратялото, прарастението, прафеноменът. Това се отнася и до Гьотевата теория за цветовете – другото научно начинание, с което Гьоте е най-вече запомнен. Извоюваното от наблюденията на природата остава определящо за цялостния поглед на Гьоте върху света:

Без моите занимания с естествените науки нямаше да опозная хората такива, каквито са. […] Природата не признава шеги, тя е всякога правдива, всякога сериозна, всякога строга, тя всякога има право, а грешките и заблужденията са всякога на човека. […]

Разсъдъкът [дискурсивното мислене според Кант] не може да постигне природата; човек трябва да бъде годен да се издигне до висшия разум, за да се докосне до божественото, откровяващо се в прафеномените, физически и нравствени, зад които лежи и които произхождат от него.

Божеството действа в живото, а не в мъртвото; то е в това, което се развива и преобразява, а не във вече развитото и закостенялото. Затова и разумът в своя стремеж към божественото има работа само с това, което се развива и живее; а разсъдъкът – с вече развитите и вкостенели неща, за да ги използва.3

Ето че Гьотевият метод има и своето морално измерение. За да се разкрие, природата иска чисто сърце. Човекът – онзи, който иска да я познае – трябва да израсне до нея. Най-голямата отговорност на учения се състои в осмислянето на природата като единен процес. Човек може да стори това – да види нещо в неговата метаморфоза в ума си – единствено ако го познава добре. С други думи, първо той трябва да познава фактите. Но по-важното е, че подобно проумяване на нещата изисква един вид единение с изучавания предмет и усет за неговата цялост – за неговото „съвършенство“. „Omniformis omnis intellectus est“ – да заемем известната фраза на Ренесансовия учен Марсилио Фичино (изковал я, превеждайки неоплатониста Порфирий). „Всеформен е всеки ум“. И умът на изследователя заема формата на своя предмет, има силата, гъвкавостта, свободата да го направи. Днешната наука твърде често презира подобни представи. Но тя също така твърде често е движена от желанието не да разбере природата, а да я подчини.

 

Гьоте с черепа на Шилер. „Каква по-голяма награда в този живот от откровението на Природата-Бог!“ Цитатът е от стихотворение на Гьоте, рисунката – на Карл Бауер.

 

*

Макар че не следва тясно научни цели, Гьотевото схващане за развитието в природата черпи от два големи източника: най-добрите постижения на тогавашната наука и внимателното наблюдение. Читателите на трактата за метаморфозите на растенията сами ще се убедят колко важни за Гьоте са непосредственият контакт с изследвания предмет и зоркото око. От друга страна, той е добре запознат с трудовете на учени като Жорж дьо Бюфон и Карл Линей, които му оказват силно влияние.

Сред съвременните естествоизпитатели с интереси, близки до тези на Гьоте и Кант е и Ханс Блуменбах, прочул се с изследванията си на растежа и регенерацията на организмите. Блуменбах е автор на теорията за т.нар. епигенеза и полага в основата на жизнените процеси нещо, което нарича Bildungstrieb – на български „формираща подбуда” или пък „порив към изграждане”. Макар че силният витализъм отдавна не се радва на почит в биологията, напоследък идеята за епигенетично развитие преживява ренесанс, в противовес на съвременната генетика с нейния детерминизъм.

В края на XIX в. големият изследовател еволюционист Ернст Хекел показва близостта между идеите на Гьоте и тези на Дарвин, въпреки важните различия помежду им. Чувствителен за връзката между природа и изкуство, през 1904 г. Хекел публикува забележителна колекция собствени литографии под заглавието „Художествени форми на природата” (свали pdf). В организацията на този труд личи Гьотевата идея: изобразените на всяка страница същества носят ясни родства, сякаш са логични варианти на една обща пра-форма.

 

 

Гьотевата наука продължава да има влияние и до днес – особено в нейните екологични измерения. Като пример за такава наука в действие в настоящия брой сме поместили едно съвременно есе, „Какво означава да си ленивец?“

За мнозина идеите на Гьоте за единение с предмета на изучаване биха звучали наивно, но в една по-скептична перспектива, бихме могли да кажем и следното. Тези идеи звучат наивно единствено в среда, в която вече не очакваме от нашите учени да имат чисти сърца и умове; среда, в която науката е все по-малко грижа към природата и все повече стремеж към господство над нея.

 

 


[1] Вж. „Избрани творби”, т. 1. София: Наука и изкуство, 1980, стр. 389-390.
[2] „Критика на способността за съждение“. София: Изд. на БАН, 1991, §65, стр. 275 със съкращения.
[3]Екерман, „Разговори с Гьоте”. София: Наука и изкуство, 1966, стр. 307, преводът редактиран. Срв. стр. 309, 407-408, както и Гьоте, „Максими и размисли”, в „Избрани творби”, т. 8, стр. 360, 363.

 

 

Прочети текстовете на Гьоте в настоящия брой:

„Метаморфоза на растенията“

„Скици по морфология“

из „Пътешествие в Италия“