Дирята на нашата любов

Защото глъчката на този век отекна и се сля със сухотата на тревите, сред звуци най-загадъчни, сред шумолене на потръпващи шушулки…
И ето че и белият ми лист дори се разшумява.

Умът пита, птичката отговаря с полета си, жасминът – с мириса си, чинарът – с достолепието си. Умът запява, пейзажът отпява със своя релеф.

Въпросът е как да стигнем дотам, тъй като мястото не е точка на картата, а състояние на духа.

Скакалецът, хванат в шепа, се усеща като гузна съвест, като неразрешена загадка. Задните му крачета, с които леко боде дланта, са настоятелни като угризения, като да търсиш без успех отговора на някой въпрос.

Да се отдръпнеш от онова, което преследваш. Пряк път до него няма. Нищо не можеш да постигнеш, ако първо не се отдръпнеш.
…
Пълноценното, в най-висша степен, внимание дава на човека способността му да твори, а такова внимание е само по себе си религиозно.

Благородните очи на човека гледат – не с механично зрение, – а през неговата човечност – от сърцето в сърцето.

Понеже времето е безценно,
понеже бързам за по-нататък,
ще кажа само някои от тях,
ще докажа неоспоримо безсмъртието
и ще махна с ръка към невярващите…

Линейното време, изобретение на смъртните човеци, не означава нищо за мен. Изобщо няма нужда да го споменавам, тъй като винаги съм съществувал и, надявам се, ще продължа да съществувам вечно.

Цялата ти атмосфера не помръдва, унесена си в сън,
обвита си във тишина, тъй както гробницата тъмна,
и в блудкавото ти небе, където облаче не дреме,
дали прошепва вятърът, че тук смъртта е бреме?

Гласовете, звуците и миризмите сега са като дар за очите ми. Слушам и вдишвам, а след това гледам, като насън. Докато слушах гласа ѝ, виждах резени пъпеш, внимателно подредени в чиния.

Силата на любовта към ближния се състои именно в това: да можеш да попиташ „Какво те мъчи?“. .. За това се иска само да можеш да обърнеш поглед към човека – и без това не може.
Този поглед е преди всичко внимателен. Той изисква да освободиш душата си от всякакво съдържание, за да може да поеме тя човека такъв, какъвто е, в неговата истина.

В река Хидасп има един светещ камък с цвят на маслина на име Лихнис, който може да бъде намерен само при намаляваща луна чрез свирене на флейта.

Вторият закон на термодинамиката се смята за най-фундаменталният закон в науката. В своята книга „Двете култури“ Чарлс Пърси Сноу пише: „Да не познаваш втория закон на термодинамиката е като да не си чел нито един ред от Шекспир.“

То постоянно се изплъзва от какъвто и да е анализ. Възможно ли е въобще съзнание да осмисли съзнание? Не прилича ли това на разказа за барон Мюнхаузен, в който той сам се издърпал от блатото, теглейки се за косата?

Непознаваемото възвисява така, както познаваемото успокоява, защото човекът е и разумен, но и несъвършен, способен на божествения акт на мисълта, но неспособен да се приближи до безкрайността.

В един момент обаче и най-апатичният ум пожелава храна, различна от локуми или пък от „хапнеш нещо, глътнеш нищо“.